Тя бе тръгнала към квартирата ми, за да се види с леля. И тъй като денят бе прекрасен, с радост слезе от файтона, който миришеше на конюшня (бях държал главата си вътре през време на целия ни разговор). Отпратих файтонджията, тя ме взе подръка и тръгнахме заедно. За мен тя беше самото въплъщение на надеждата. Колко различно се чувствувах сега, когато Агнеса беше до мен!
Леля ми й пратила една от обичайните си къси записки, със съдържание малко по-голямо от това на една банкнота, с които винаги се изчерпваше епистоларното й изкуство. В нея й съобщила, че я сполетяла беда и затова напущала Дувър завинаги, но се била примирила и се чувствувала така добре, че нямало защо да се безпокоят за нея. Агнеса веднага се упътила за Лондон, за да се срещне с леля; между двете съществуваше дружба, която бе започнат още от времето, когато аз отидох да живея в дома на мистър Уикфийлд. Агнеса ми съобщи, че не била сама. С нея дошъл баща й, както и Юрая Хийп.
— И сега те са съдружници — казах аз. — Дявол да го вземе!
— Да — каза Агнеса. — Те дойдоха тук по някаква работа и аз се възползувах от идването им, за да ги придружа. Няма защо да мислиш, че пристигането ми в Лондон се дължи само на алтруистични мотиви, Тротууд, тъй като — не знам, може и да се лъжа — обаче никак не ми се иска да оставям татко сам с него.
— Той все още ли упражнява същото влияние върху мистър Уикфийлд?
Агнеса поклати утвърдително глава.
— У дома има такава промяна — каза тя, — че ти едва ли би познал милата ни стара къща. Сега те живеят у нас.
— Кои „те“? — запитах аз.
— Мистър Хийп и майка му. — Той спи в твоята стая — каза Агнеса, като ме погледна право в лицето.
— Бих желал да имам власт над сънищата му — казах аз. — Тогава едва ли би спал дълго в нея.
— За себе си съм задържала малката си стая, в която подготвях уроците си. Как лети времето! Спомняш ли си я? Малката, облицована с дърво стаичка, която се отваря към всекидневната.
— Дали си я спомням ли? Та не те ли видях за първи път, когато излизаше точно от нейната врата, с чудноватата си малка кошничка с ключове на кръста си?
— Да, тя си е останала съвсем същата — каза Агнеса усмихнато. — Радвам се, че с такова умиление си спомняш за нея. Тогава бяхме много щастливи.
— Наистина, че бяхме щастливи — казах аз.
— Все още пазя тази стаичка за себе си, но не мога винаги да оставям мисис Хийп самичка и се чувствувам длъжна да й правя компания, когато често бих предпочела да съм сама — каза кротко Агнеса. — Обаче нямам друго основание да се оплаквам от нея. Ако понякога ме уморява с хвалби за сина си, не трябва да забравям, че за една майка това е напълно естествено. Той се държи към нея като истински добър син.
Погледнах Агнеса, когато произнасяше тези думи, без да схвана в израза й каквото и да било подозрение за неговите кроежи. Кротките й, но будни очи срещнаха моите с обичайната си прямота и в спокойното й лице не се долавяше никаква промяна.
— Едничкото зло, което тяхното присъствие носи вкъщи, е, че сега не мога да бъда близо до татко така, както бих желала — тъй като Юрая е непрестанно помежду ни, — не мога да бдя над него така усърдно, както ми се иска, ако изобщо не е много смело от моя страна да казвам това. Но ако някакво лукавство или измама се упражняват срещу него, надявам се, че в края на краищата искрената любов и истината ще се окажат по-силни. Вярвам, че безкористната любов и истината винаги излизат по-силни от злото и подлостта в света.
Светлата й усмивка, която не можех да видя на никое друго лице, замря тъкмо когато си мислех колко благотворно действа тя и колко позната ми беше едно време. Като измени бързо израза си, Агнеса ме запита дали знам какво е докарало лелиното разорение (вече бяхме дошли много близо до квартирата ми). Отговорих й отрицателно и й казах, че леля още не ми е разкрила работите си. Това накара Агнеса да се замисли и ми се стори, че почувствувах как ръката й потрепна в моята.
Намерихме леля сама, в доста възбудено състояние. Между нея и мисис Круп възникнало различие в мненията относно един твърде абстрактен въпрос: дали е прилично за една дама да живее в квартира, обитавана от ерген; и тъй като се показала съвсем равнодушна към обичайните спазми на мисис Круп, леля прекъснала спора, като й казала направо, че мирише на моето бренди, и я помолила да напусне стаята. Мисис Круп счела, че и двата тези израза могат да й дадат правото да я даде под съд и изказала мнението, че наистина ще се възползува от това свое право.
Леля обаче успя скоро да се успокои и ни съобщи, че Пеготи била навън с мистър Дик, за да му покаже гвардейските упражнения. Много се зарадва на Агнеса и ни посрещна с истинско добро настроение, като по-скоро се гордееше със сполучливия край на стълкновението си с мисис Круп. Когато Агнеса си сложи шапката на масата и седна край нея, не можех да не си помисля, като гледах кротките й очи и лъчезарното й чело, колко естествено беше да я виждам тук. Нищо чудно, че макар и да беше толкова млада и неопитна в житейските работи, леля й се доверяваше с такова спокойствие. Наистина колко силна беше тя в искрената си любов и вярност.