Заприказвахме за лелината загуба и им разправих какво се бях опитал да сторя тази сутрин.
— Постъпил си твърде необмислено, Трот — каза леля, — но доброто ти намерение е похвално. Ти си великодушно момче — младеж, би трябвало да кажа — и аз се гордея с теб, миличък. А сега, Трот и Агнеса, нека да погледнем случая „Бетси Тротууд“ право в лицето и да видим как стои работата.
Забелязах как Агнеса пребледня, когато обърна сериозно поглед към леля, която от своя страна също така погледна внимателно Агнеса, докато галеше котката си.
— Бетси Тротууд — започна леля — никога досега не е разправяла никому за финансовото си положение — говоря за себе си, Тротууд, а не за сестричката ти. Тя имаше известно имущество — не е важно какво, но то беше достатъчно, за да може да преживява. Даже й оставаше — тя си бе спестила една сума и по този начин го бе увеличила. Отначало държеше този свой капитал вложен в държавни ценни книжа, а после по съвета на своя адвокат го употреби за финансови операции от частно естество, което й беше твърде изгодно, тъй като й носеше добри лихви. Така вървя до деня, когато й изплатиха всичко. И тогава Бетси реши да го вложи другаде. Сега си мислеше, че е по-опитна от адвоката си, който по това време вече не беше такъв способен делови човек, както преди — думата ми е за баща ти, Агнеса. Затова тя реши сама да си свърши работата. Така че, както казват хората, „занесе свинете си на чуждестранен пазар“ — продължи разказа си леля. — Той обаче се оказа твърде лош пазар. Най-напред тя изгуби в областта на минното дело, а сетне в някакво си глупаво предприятие за откриване на потънали в морето съкровища — обясни тя, като си почеса носа. — После отново загуби в разни минни компании и най-после, уж за да поправи работите, претърпя загуба и като вложи парите си в банкови операции. За известно време не знаех на какво точно възлизаше участието ми в тази банка, която беше чак на другия край на света, но в края на краищата тя фалира и никога вече няма да е в състояние да изплати ни едно петаче от дълговете си. Бетсините петачета обаче бяха вложени всички там и сега тя е фалирала подобно на банката. Но колкото по-малко приказки, толкова по-добре — завърши философски леля, като хвърли тържествуващ поглед към Агнеса, чието лице малко по малко бе придобило предишния си румен цвят.
— Скъпа мис Тротууд, това ли е цялата история? — запита тя.
— Надявам се, дете мое, че и това е достатъчно — каза леля. — Предполагам, че ако имах повече пари за губене, работата нямаше да свърши дотук. Не се съмнявам, че Бетси би съумяла и тях да загуби по същия начин. Но тъй като нямам повече пари, нямам и какво повече да ви разправям.
Агнеса я слушаше със затаен дъх. Тя ту поруменяваше, ту побледняваше, но накрая взе да диша по-спокойно. Знаех си защо беше всичко това. Навярно се страхуваше, че клетият й баща може би е виновен по някакъв начин за случилото се. Леля взе ръката й в своята и се засмя.
— Дали това е всичко? — повтори леля. — Да, разбира се, всичко, само липсва обикновеният завършек: „И оттогава нататък тя заживя щастлива“. Може би пък скоро ще дойде ден, когато и това ще мога да кажа за Бетси. А сега, Агнеса, ти имаш мъдра главица. Както и ти, Трот, в известни отношения, макар и да не мога винаги да ти направя този комплимент. — При тези думи леля поклати насреща ми глава с присъщата си енергичност. — Какво трябва да се предприеме? Къщичката би могла да донесе, да речем, седемдесет фунта стерлинги годишно. Смятам, че спокойно можем да приемем тази сума. Е, добре! И това е всичко, което имаме — заяви леля, която подобно на много коне имаше обичай изведнъж да спре тъкмо когато дава вид, че ще продължи още доста. — После — подхвана тя след малко — да не забравяме и Дик. Той си има около сто лири годишно, обаче тази сума трябва, разбира се, да се изразходва само за него. По-скоро бих се решила да го отпратя от себе си, макар и да знам, че съм едничкият човек, който го цени, отколкото да го държа и да не харча собствените му пари само за него. Как бихме могли Трот и аз да караме с тези средства? Какво ще кажеш ти, Агнеса?
— Това, което аз казвам, лельо — намесих се, — е, че трябва да предприемем нещо.