Отворих вратата и в стаята влезе не само мистър Уикфийлд, но и Юрая Хийп. Доста време не бях виждал мистър Уикфийлд. След това, което чух от Агнеса за него, бях готов да го видя много променен, обаче видът му наистина ме смая.
Порази ме не това, че изглеждаше по-стар, макар и все още да бе облечен чисто и спретнато; нито пък че лицето му имаше неестествено червен цвят; нито дори кръвясалите му очи и нервното потрепване на ръката му, причината за което ми бе много добре известна и чието действие бях наблюдавал в продължение на няколко години. Не мога да кажа също така, че бе изгубил хубавия си вид и благородното си държане, тъй като тях все още бе запазил. Но това, което ми направи най-силно впечатление, беше, че макар и да бе запазил следите на естественото си надмощие, той се бе подчинил на това пълзящо олицетворение на подлостта — Юрая Хийп. Обстоятелството, че нещата си бяха разменили местата и сега Юрая беше силният, а мистър Уикфийлд слабият, ми причиняваше много по-голяма горчивина, отколкото мога да опиша. Ако бях видял някоя маймуна да подчинява човек, едва ли бих го сметнал за по-унизителна гледка.
Явно беше, че самият той чувствува това много ясно. Когато влезе, застана неподвижен и с наведена глава, сякаш много добре съзнаваше положението си. Но това беше само за миг, тъй като Агнеса му каза тихичко:
— Татко! Ето тук мис Бетси и Тротууд, когото ти толкова отдавна не си виждал!
Тогава той се приближи и сковано подаде ръка на леля, след което се здрависа по-сърдечно с мен.
Докато мистър Уикфийлд стоеше смутен, преди да се ръкува, видях как по лицето на Юрая Хийп се появи една отвратителна ехидно-злобна усмивка. Види се, и Агнеса я забеляза, тъй като се отдръпна от него. Невъзможно ми беше да отгатна какво видя леля и какво не видя, тъй като лицето й остана съвършено неподвижно, както винаги, когато не искаше да покаже какво чувствува. Едва ли съществуваше друг човек, който да се държи така невъзмутимо като нея, когато пожелаеше това. Лицето й беше просто като каменно. След това тя наруши мълчанието със свойствената си рязкост.
— Знаете ли, Уикфийлд — каза тя и той я погледна за първи път, — току-що разправях на дъщеря ви за отличния начин, по който уредих финансовите си работи, тъй като бях решила, че вие вече не сте в състояние да се грижите за тях. Посъветвах се с нея и като се има предвид какво ми е положението, изглежда, че намереният от нас изход няма да е съвсем лош. Според мен Агнеса струва колкото цялата ви фирма.
— Ако ми позволите смирено да отбележа — намеси се Юрая Хийп, като изви цялото си тяло, — аз съм напълно съгласен с мис Бетси Тротууд и бих бил истински щастлив, ако мис Агнеса действително влезе в съдружието ни.
— Тъй като самият вие сте вече там, това е напълно достатъчно, предполагам — отвърна леля. — Как се чувствувате?
В отговор на този въпрос, отправен му с удивителна рязкост, мистър Хийп стисна тромаво синята чанта, която носеше, и отвърна, че е много добре, като изрази надеждата и за нейното добро здраве.
— Ами вие, мастър — би трябвало да кажа, мистър Копърфийлд — продължи Юрая, — надявам се, че също така сте добре! Радвам се да ви видя така дори и при тези обстоятелства. — Повярвах му, тъй като, изглежда, той наистина се радваше на „тези обстоятелства“. — Те не са това, което приятелите ви биха ви пожелали, мистър Копърфийлд, обаче не са парите, които правят човека. Със скромните си изразни възможности не мога точно да кажа кое дава цена на личността, но положително не е богатството — довърши мисълта си Юрая с ново извиване на тялото си.
При тези думи той ми стисна ръката — не по обикновения начин, а като застана на доста голямо разстояние от мен и размаха ръката ми нагоре-надолу подобно на дръжката на помпа, от която малко се страхува.
— А какво ще кажете за нас, мастър Копърфийлд? — мистър, би трябвало да кажа — запита ме, умилквайки се, Юрая. — Не намирате ли, че мистър Уикфийлд просто цъфти, сър! Годините не влияят много на нашата фирма, мастър Копърфийлд, освен дето помагат на смирените да се издигнат — говоря за майка си и за мен, както и на красивите да станат още по-красиви — думата ми е за мис Агнеса.
След този комплимент той се заизвива по такъв отвратителен начин, че леля, която седеше насреща му и го наблюдаваше, изгуби всякакво търпение.
— Дявол да го вземе този човек! — възкликна тя строго. — Какво става с него? Престанете да се гърчите, господине!
— Простете ми, мис Тротууд — отвърна Юрая. — Известно ми е, че сте нервна жена.
— Я ме оставете на мира! — още по-ядосано се провикна леля. — Как смеете да ми говорите такива работи? Нервите ми са в отлично състояние. А ако вие, господине, сте змиорка, то дръжте се като такава. Ако обаче сте човек, владейте си крайниците! Боже мой — продължи крайно възмутена тя, — да не би да искате да ме влудите с извиванията и сгъванията си!