Когато си тръгнах, на улицата видях някакъв просяк. Обърнах поглед към прозореца, мислейки си за спокойните й ангелски очи, когато той ме стресна, като промърмори сякаш подобно на ехо от снощните думи на леля:
— Сляп! Сляп! Сляп!
XXXVI ГЛАВА
ВЪОДУШЕВЛЕНИЕ
И следващия ден започнах с плуване в римската баня, след което се отправих за Хайгит. Сега обаче не бях обезсърчен. Не се боях от вехти дрехи и не въздишах по елегантните сиви коне. Цялото ми отношение към последните ни беди бе съвършено променено. Това, което трябваше да направя, бе да докажа на леля, че добротата, която беше проявила към мен в миналото, не е прахосана напразно за някакъв бездушен неблагодарник. Това, което трябваше да направя, бе да взема брадвичката си в ръце и самичък да си проправя пътя през гората на мъчнотиите, като изкоренявам дърветата, докато стигна до Дора. Крачех така бързо, сякаш всичко можеше да се свърши само с вървене.
Когато се озовах на познатия ми хайгитски път, отправен към сериозна цел, а не за удоволствие, както в миналото, с което той беше свързан в паметта ми, почувствувах, че сякаш в живота ми е настъпила пълна промяна. Това не ме обезсърчи. С новия ми живот идваше и новата му цел, новият му смисъл. Усилията щяха да бъдат огромни, а наградата безценна. Тази награда беше Дора и трябваше да бъде спечелена.
Така много се бях унесъл в тези свои мисли, та дори малко съжалявах, че дрехите ми още отсега не изглеждат износени. Горещо желаех да изкоренявам дърветата в гората на мъчнотиите при обстоятелства, които трябваше да докажат силата ми. Дори ми хрумна да помоля един стар човек с очила с телена рамка да ми заеме за малко тесличката си, с която ломеше камъни по пътя, за да мога да пробия пътя си към Дора през гранитни скали. Така много се бях въодушевил от собствените си чувства и така се бях задъхал, сякаш вече бях спечелил кой знае колко пари. В това състояние се приближих до една малка къщичка, която се даваше под наем, и я огледах отблизо — тъй като чувствувах нужда да бъда практичен. Тя би била отлична за мен и Дора. Имаше си дори малка предна градинка, в която Джип да тича и лае по търговците през летвите на оградата, както и чудесна стая на горния етаж за леля. Отново излязох на пътя, по-сгорещен и по-задъхан от по-рано, и се втурнах към Хайгит с такава бързина, че пристигнах там цял час преди определеното от мен време, поради което, за да бъда готов за посещението си, трябваше да се поразходя и поразхладя.
Първата ми грижа след това беше да намеря къщата на стария доктор. Тя не беше в тази част на малкото градче, където се намираше домът на мисис Стиърфорд, а тъкмо в противоположна посока. Когато открих това, се върнах, обхванат от непобедимо желание, и свих по една пътечка срещу къщата на мисис Стиърфорд. Надникнах над извивката на градската стена. Прозорците на стаята му бяха затворени с капаци. Вратите на стъклената галерия стояха разтворени и Роза Дартъл, гологлава, се разхождаше с бързи крачки нагоре-надолу по постланата с чакъл пътечка покрай моравката. Тя ми приличаше на свирепо същество, което влачи веригата си напред-назад по една утъпкана пътека, а някакъв нестихващ огън непрестанно изгаря сърцето й. Тихичко се отдалечих от наблюдателния си пост, изпълнен със съжаление, че съм дошъл до това място, като продължих да се разхождам до десет часа. Черквата с деликатната си заострена камбанария тогава не се издигаше на хълма, така че не можеше да ми посочи колко е часът. На сегашното й място се намираше училищна сграда от червени тухли и ми направи впечатление, че трябва да е твърде приятно да се учи в нея.
Наближих вилата на доктора. Беше хубава стара постройка, за която, ако се съди по току-що довършените поправки и украса, той трябва да бе изразходвал доста средства. Видях и него да се разхожда в градината, с гамашите си и всичко, както го знаех в миналото, сякаш не бе престанал да се разхожда още от времето, когато му бях ученик. Край него се виждаха също така и старите му приятели — наблизо имаше доста височки дървета и два или три гарвана пристъпяха по тревата и гледаха подире му, сякаш кентърбърийските им братя им бяха писали за него, и сега те не го изпущаха от погледа си.
Знаех си, че е съвсем безнадеждно да се опитвам да му привлека вниманието от такова разстояние, и затова се осмелих да отворя портата и да тръгна подир него, за да можем да се срещнем, когато той се върне. Като стори това и се приближи към мен, той ме загледа замислено в продължение на една-две минути, очевидно без да мисли за мен; сетне на добродушното му лице се изписа необикновено удоволствие и той ме хвана сърдечно с двете си ръце.