— Длъжен съм да ви поясня — каза той твърде важно, — че деловите навици и разумните внушения на мисис Микобър доведоха до този резултат. Ръкавицата, която мисис Микобър поиска да хвърли на обществото под формата на вестникарско обявление, бе поета от моя приятел Хийп и това ни доведе до споменатото споразумение. За приятеля си Хийп — каза мистър Микобър, — който е човек с необикновено остър ум, мога да говоря само с най-голямо уважение. Моят приятел Хийп не ми е определил много голямо възнаграждение, но все пак направи нещичко в това отношение, като ме измъкна от налегналите ме финансови затруднения, разчитайки на бъдещите ми услуги, върху които и аз основавам вярата си. Всичкия ум и цялата ловкост, с които ме е наградила природата (мистър Микобър произнасяше тези думи със скромна гордост и със свойствения си благороднически глас), ще посветя в служба на приятеля си Хийп. В качеството си на ответник в едно гражданско дело аз съм се запознал донякъде със закона и възнамерявам неотложно да се занимая с изучаването на коментара на едни от най-видните и най-забележителните наши юристи. Вярвам, излишно е да отбелязвам, че думата ми е за мистър Блекстоун.
Тези негови думи, както и голяма част от разговора ни онази вечер, бяха прекъснати от мисис Микобър, която забелязваше, че Микобър младши е седнал върху обувките си или че придържа главата си с две ръце, сякаш я чувствува хлабава, или че без да иска, рита Тредълс под масата, или че мърда нозете си, или че ги изкривява по начин, напълно несвойствен на природата въобще, или пък че се е облегнал с глава върху масата и е заврял косата си между винените чаши — и изобщо, че непрестанното му мърдане и шаване е в пълен разрез с изискванията за добро държане в обществото. Микобър младши отвръщаше на тези забележки доста неприязнено. През всичкото това време седях и се чудех на казаното от мистър Микобър, като просто не можех да разбера какво иска да каже той с всичко това, докато най-после мисис Микобър подхвана отново нишката на разговора и прикова вниманието ми.
— Това, което особено настоятелно изисквам от мистър Микобър — каза тя, — е да внимава неговата второстепенна длъжност да не му затвори пътя за постепенно изкачване до най-горния клон на дървото. Убедена съм, че ако мистър Микобър се отдаде с всичките си сили на една професия, към която природните му способности и красноречието му го правят така податлив, той не може да не се отличи. Кажете ми, мистър Тредълс — запита мисис Микобър с твърде мъдър вид, — новата му служба би ли му попречила да стане например съдия или пък канцлер?
— Скъпа моя — забеляза мистър Микобър, като обаче и той погледна въпросително Тредълс, — имаме достатъчно време да размислим върху тези въпроси.
— Не, Микобър — отвърна му тя. — Грешката ти в живота е, че не поглеждаш достатъчно напред в бъдещето. Ако не заради себе си, поне заради семейството си ти си длъжен да погледнеш към най-далечната точка на хоризонта, до която могат да те доведат способностите ти.
Мистър Микобър се поизкашля и изпи пунша си с крайно доволен вид, като продължаваше да поглежда към Тредълс, сякаш искаше да чуе мнението му.
— Доколкото ви разбирам, мисис Микобър, вие желаете да узнаете от мен чистата истина — започна Тредълс с нерешителен тон, като очевидно се чудеше как да смекчи тази истина.
— Точно така, мистър Тредълс — отвърна му тя. — Искам да узная самата неподправена и прозаична истина по този тъй важен въпрос.
— Принуден съм да ви кажа — продължи Тредълс, — че дори и ако работи в адвокатска кантора, мистър Микобър не би могъл да бъде назначен впоследствие на такава служба, за каквато споменавате. За да успее в това, той трябва предварително да е следвал юридическите науки в продължение на пет години и да е адвокат.
— Правилно ли ви разбирам, мистър Тредълс — подхвана мисис Микобър с най-любезния си делови тон, — вярно ли схващам, че след изтичането на този петгодишен период в Юридическия факултет мистър Микобър би имал право да заеме длъжността съдия или канцлер?
— Да, той би имал това право, обаче…
— Благодаря ви — прекъсна го мисис Микобър. — Това ми е достатъчно. Сега ми е ясно, че мистър Микобър няма да има никаква възможност за напредък, ако постъпи на тази служба. Може би разсъждавам по женски, но винаги съм била на мнение, че мистър Микобър притежава това, което баща ми често обичаше да нарича „юридически ум“, и се надявам, че сега той се отдава на едно поприще, което ще му помогне да развие още повече този свой ум.
Уверен съм, че със самочувствието си на юрист мистър Микобър вече се виждаше като лорд-канцлер. Той прокара благо ръка по голото си теме и заяви с показно смирение: