С тези встъпителни думи (които много го развълнуваха) мистър Микобър сложи полицата си в ръката на Тредълс, като му пожела всичко най-хубаво в живота. Напълно съм убеден, че не само за мистър Микобър това означаваше, че изплаща дълга си в пари, но че и самият Тредълс едва ли можеше да види разликата, преди да има време да поразмисли.
И наистина благодарение на това великодушно свое дело сега мистър Микобър вървеше така гордо сред ближните си, че когато слезе долу да ни изпрати, гърдите му изглеждаха двойно по-широки. Разделихме се най-сърдечно и от двете страни. Когато придружих Тредълс до вратата на собственото му жилище и си тръгнах самичък за вкъщи, аз си размишлявах върху различните житейски странности и противоречия и между другото търсих да намеря някакво обяснение защо мистър Микобър, при неговото лекомислено отношение към чуждите пари, никога не бе ми поискал някакъв заем. Дойдох до заключение, че това се дължи навярно на спомените му за злочестото ми детство. Както аз, така и той знаеше много добре (и това му прави чест), че никога не бих имал смелостта да му откажа.
XXXVII ГЛАВА
ЛЕКО РАЗОЧАРОВАНИЕ
Новият ми живот траеше вече десетина дни и решението ми да се боря срещу несгодите, породени от лелиното разорение, продължаваше да ме крепи. Не преставах да вървя много бързо и да имам усещането, че по този начин скоро ще постигна целта си. Поставих си за правило — всичко, което върша, да бъде с максимално напрежение.
Просто се измъчвах и дори ми мина през ума да стана вегетарианец, като си въобразявах, че ако се превърна в тревопасно животно, ще се принеса в жертва пред олтара на своята богиня — Дора.
А моята малка Дора не знаеше почти нищо за отчаяните ми усилия — само това, което бегло загатвах в писмата си. Дойде обаче още една събота и през тази съботна вечер тя трябваше да пристигне в дома на мис Милс. И когато мистър Милс щеше да отиде в клуба си да играе вист (обстоятелство, което трябваше да ни бъде телеграфирано на улицата посредством един птичи кафез, окачен на прозореца на всекидневната им), аз щях да отида на чай.
По това време се бяхме установили напълно на Бъкингам Стрийт, където мистър Дик продължаваше преписването си в състояние на неизказано щастие. Леля бе удържала блестяща победа над мисис Круп: тя бе изхвърлила от прозореца първата кана с вода, която хазайката бе сложила на стъпалата, и всекидневно лично надзираваше стълбата, придружена от една прислужница, наета отвън. Тези енергични мерки събудиха такъв ужас в душата на мисис Круп, че тя се уедини в собствената си кухня, напълно уверена, че леля трябва да е побъркана. Леля, съвсем равнодушна към мнението й, както изобщо към мнението на всички хора в света, не само не се постара да разсее това впечатление, но дори с гордост го поддържаше. И мисис Круп, доскоро важна и дръзка, само за няколко дни така се смири, че щом чуеше лелините стъпки по стълбата, веднага се скриваше зад някоя врата, като обаче винаги оставяше да се вижда доста голяма ивица от фланелената й фуста, или пък бързо се вмъкваше в някой тъмен ъгъл. Това достави на леля такова неописуемо удоволствие, че тя с радост се разхождаше нагоре-надолу по стълбата, с боне, сложено накриво на върха на главата й, и то точно когато имаше най-голяма вероятност да срещне мисис Круп на пътя си.
Леля, която беше много прибрана и изобретателна жена, направи толкова промени в квартирата ни, че сега сякаш бях по-богат, а не по-беден от по-рано. Наред с другото бе превърнала килера в моя тоалетна стаичка и ми постави едно наскоро купено и украсено от нея легло, което денем приличаше дотолкова на шкаф за книги, доколкото това е възможно за един креват. Непрекъснато се грижеше за удобствата ми и уверен съм, дори и собствената ми майка не би ме обичала повече, нито пък би се старала по-усърдно от нея да ме прави щастлив.
Пеготи се чувствуваше истински привилегирована, когато й се даде възможност да участвува в тези грижи; и макар все още да бе запазила нещо от стария си страх от леля, сега бе получила толкова доказателства за добрите й чувствува и доверието й, че двете бяха станали истински приятелки. Обаче дошъл беше моментът (говоря за съботата, когато щях да отивам на чай у мис Милс), когато тя трябваше да се завърне у дома си, за да се грижи за Хам, както бяха решили.