— Кой направи това? Какво е станало? — разписка се тя, като отиде на помощ на приятелката си.
Отвърнах й:
— Аз, мис Милс! Аз го направих! Аз съм убиецът!
Не знам още какво й казах, след това скрих лице във възглавницата на дивана.
Отначало мис Милс смяташе, че сме се скарали и че ни грозят пустите пясъци на Сахара. Скоро обаче откри каква е работата, тъй като скъпата ни малка Дора я прегърна, като започна да й обяснява, че аз вече съм станал „нещастен работник“, след което се разплака от жал за мен, прегърна ме и ме запита дали ще й позволя да ми даде всичките си пари на съхранение, а после се хвърли на врата на мис Милс и се разрида така, сякаш нежното й сърчице щеше да се пръсне.
Мис Милс сигурно бе родена, за да бъде истинска благословия и за двама ни. Обясних й с няколко думи каква беше работата, тя утеши Дора, обясни й малко по малко, че съвсем не съм „нещастен работник“ — от моите думи Дора кой знае какво бе разбрала, — и така отново ни сдобри. Когато и двамата се успокоихме и Дора отиде горе, за да намокри с малко розова вода очите си, мис Милс позвъни за чая. Междувременно аз й заявих, че тя завинаги ще си остане моя най-добра приятелка и че ще забравя съчувствието й едва когато сърцето ми престане да бие.
След това й разправих всичко онова, което напразно се бях мъчил да разправя и обясня на Дора, тя ми отвърна, че, общо взето, колибката на доволството струва много повече от двореца на хладния блясък и че богатството е там, където е любовта.
Казах на мис Милс, че е напълно права. И кой по-добре от мен би знаел това? Не обичах ли Дора с любов, каквато още никой смъртен не бе изпитал?… А когато мис Милс забеляза, че за някои сърца би било отлично, ако наистина е така, обясних й, че говоря само за смъртни от мъжки род.
След това я запитах дали намира, че би имало някаква практична полза от предложението, което така ревностно се мъчех да направя относно домашното сметководство, домакинските задължения и готварската книга.
Като поразмисли малко, тя ми отвърна със следното:
— Мистър Копърфийлд, ще бъда искрена с вас. У някои хора душевните мъки заместват опита на годините, така че ще ви говоря съвсем искрено. Не. Това внушение не е никак подходящо за нашата Дора. Нашата скъпа Дора е галено дете на природата. Тя е същество, сътворено от светлина и радост. Не мога да не призная, че ако можехме да направим това, което предлагате, всичко би било много добре, обаче… — и мис Милс поклати глава.
Окуражен от последните й думи, я запитах дали, ако й се окаже случай да привлече Дориното внимание върху подготовката за един сериозен живот в бъдещето, ще се възползува от него заради самата Дора. Мис Милс ми отговори в положителен смисъл с такава готовност, че веднага я запитах дали ще се погрижи за готварската книга, като я помолих да се опита, без да я плаши, да увещае Дора да я прелисти. Мис Милс обеща, обаче схванах, че не разчита много на успех.
Дора се завърна и изглеждаше толкова прелестна, че сам взех да си мисля дали би трябвало да я безпокоим с такива прозаични неща. Беше толкова ласкава към мен и толкова привлекателна, особено когато караше Джип да застане на задните си крака и после даваше вид, че приближава нослето му до горещия чайник, тъй като той не я слуша, че взех да гледам на себе си като на звяр, изплашил една фея.
След чая свирихме на китара и Дора ни изпя познатите ни френски песни, във всички от които се казваше, че в никакъв случай и при никакви обстоятелства не трябва да преставаме да танцуваме тра-ла-ла, тра-ла-ла, докато най-накрая се почувствувах още по-голямо чудовище.
Едно нещо само смути веселието ни и то стана малко преди да си взема сбогом, когато мис Милс заговори случайно за следната сутрин и аз за нещастие се изпуснах и казах как понастоящем съм много зает и трябва да ставам в пет часа. Дали това накара Дора да си въобрази, че съм частен уличен пазач, не ми е известно, обаче то й направи голямо впечатление и след това тя нито запя, нито засвири.
То все още я безпокоеше, когато си вземах сбогом, и тя ми каза с най-умолителен глас, сякаш бях някоя кукла:
— Недей става в пет часа, непослушно момче такова! Съвсем безсмислено е!
— Любов моя — отвърнах й аз, — но аз трябва да работя.
— Ха, че защо? Просто няма да работиш и толкова.
Като гледах милото й учудено личице, не можах да й отговоря иначе освен шеговито, като й кажа, че за да живеем, трябва да работим.
— О, колко чудно! — възкликна тя.
— А тогава как ще живеем? — запитах я аз.