— Как ли? Както и да е!
Тя, изглежда, помисли, че бе разрешила въпроса и ме целуна така възторжено, от дъното на чистото си сърчице, че дори за цяло богатство не бих се решил да я опровергая.
Да, аз си я обичах такава, каквато беше, и продължавах да я обичам все така жарко и всеотдайно. Но понякога вечер, когато седях в малката ни квартира срещу леля и напрягах в работа всичките си сили, за да кова желязото, докато беше горещо, си мислех за уплахата, която бях причинил на Дора, и се чудех как ще мога да си проправям в бъдещето път през гората на мъчнотиите, с китарата й в ръка… И тези мисли така ме измъчваха, че просто ми се струваше как косите ми започват да побеляват.
XXXVIII ГЛАВА
РАЗВАЛЯНЕТО НА ЕДНО СЪДРУЖИЕ
Веднага се заех да осъществя намерението си относно бъдещата ми репортерска дейност в парламента. То беше едно от железата, които нагорещявах и чуках с постоянство, заслужаващо истинско възхищение. Купих си един добре известен учебник върху благородното и мистериозно стенографско изкуство (който ми струваше десет шилинга и шест пенса) и стръвно се хвърлих в море от загадъчност, което за няколко седмици ме доведе до границите на побъркването. Всички тези кръгчета, полукръгове, чертички, най-различни белези, прилични на крачка на мухи, чието значение напълно се изменяше в зависимост от положението им, ме преследваха не само наяве, но не ми даваха покой и насън. Когато си пробих слепешком път през тези мъчнотии и успях да овладея азбуката, която сама по себе си представляваше цяла система от египетски йероглифи, се натъкнах на нови ужаси, наречени произволни знаци — най-тираничните знаци, които някога съм срещал, — които настояваха, че нещо си, прилично на началото на паяжина, означава „очакване“, и че някаква подобна на ракета драскулка определя понятието „неизгоден“. Когато наблъсках тези чудесии в паметта си, забелязах с ужас, че са изгонили всичко друго от нея. Захванах пак и видях, че съм ги забравил, и докато си ги припомнях, отново забравих другите елементи на азбуката. С една дума, беше едва ли не убийствено.
И наистина би било убийствено, ако не беше Дора, която беше котвата и опората на блъсканата ми от вълните ладия. Всяка една чертичка от стенографската азбука представляваше нов вековен дъб от гората на мъчнотиите и продължавах да ги повалям един след друг с такава ревност, че след три-четири месеца бях вече в състояние да опитам знанията си с един от най-бойките ни говорители в съда. Мога ли да забравя как този жарък говорител свърши речта си, преди още да бях започнал, и как остави глупавия ми молив да се лута върху хартията, сякаш беше получил припадък?
Ясно беше, че така не може да продължава. Бях хвръкнал твърде нависоко и трябваше отново да стъпя на земята. Обърнах се за съвет към Тредълс. Той предложи сам да ми държи речи, но да говори с бързина, подходяща за степента на сегашните ми знания. Твърде благодарен за тази приятелска помощ, приех предложението му. Вечер подир вечер, след връщането ми от доктор Стронг, почти всеки ден в продължение на дълъг период от време квартирата ни на Бъкингам Стрийт представляваше нещо като частен парламент.
Бих искал да знам дали другаде би могъл да се намери подобен парламент! Леля и мистър Дик представляваха понякога правителството, а понякога опозицията, докато Тредълс, подпомогнат от един сборник с парламентарни речи, ги обсипваше със съкрушителни обвинения. Застанал до масата, с пръст между страниците, за да пази мястото, до което е стигнал, издигнал нагоре дясната си ръка и влязъл напълно в ролята на мистър Пит, на мистър Фокс, на мистър Шеридън, на мистър Бърк, лорд Касълрей, виконт Сидмът или на мистър Каниш. Тредълс изпадаше в истинско ораторско опиянение и най-ожесточено укоряваше леля и мистър Дик за тяхната разпуснатост и корупция. А аз, седнал малко встрани, с тетрадка на колене, кретах след него с цялото си усърдие и старание. Непоследователността и дързостта на Тредълс не можеха да бъдат надминати от никой истински политик. В една и съща седмица той не се свенеше да развива най-противоречиви принципи и да става изразител на най-противоположни теории. Леля със своята величествена невъзмутимост и скованост прекрасно изобразяваше министъра на финансите и когато текстът изискваше това, често го прекъсваше с възклицания като „Браво!“ или пък „Не е вярно!“. Това винаги беше знак за мистър Дик (истински провинциален благородник) да я последва ревностно със същото възклицание. Но през своята парламентарна кариера той бе обвиняван в такива фатални действия, че понякога започваше да се безпокои. Уверен съм, че действително взе да се бои, че е извършил нещо, чрез което е съдействувал за нарушаването на британската конституция и за пропадането на империята.