Често, много често продължавахме тези дебати, докато часовникът удряше полунощ и свещите започваха да гаснат.
Резултатът на толкова много упражняване беше, че малко по малко започнах да вървя в крак с Тредълс, и навярно бих се чувствувал много щастлив, ако можех само да разбера за какво се разправя в бележките ми. Можех да ги дешифрирам толкова, колкото ако бяха китайски писма или надписите върху зелените и червените шишета в аптеките!
Едничкото нещо, което следваше да направя, бе да започна още веднъж от самото начало. Това беше мъчително, обаче аз наистина се върнах, макар с натежало сърце, и започнах усърдно и методично да чопля същата досадна материя с бързината на охлюв, като се спирах да разгледам подробно и най-нищожната точица от всички страни и полагах най-отчаяни усилия да науча наизуст тези изплъзващи се от паметта знаци. Винаги отивах точно навреме в кантората; също и при доктор Стронг, и мога да кажа, че работех като вол.
Един ден, когато отидох както обикновено в съда, заварих мистър Спенлоу в преддверието. Той имаше много сериозен вид и приказваше сам на себе си. Тъй като често имаше обичай да се оплаква от главоболие — вратът му по природа беше доста къс, а съм уверен, че освен това и прекаляваше с колосването на нагръдника си, — се изплаших, че нещо в тази област не беше както трябва, обаче той скоро разсея тревогата ми.
Вместо да отвърне на поздрава ми с обичайната си учтивост, той ме изгледа отвисоко и важно и хладно ме помоли да го последвам до едно кафене, което по онова време имаше врата, отваряща се към съда, точно под арката на катедралата „Сейнт Пол“. Изпълних молбата му твърде разтревожен, целият облян в пот при мисълта, че може би тайната ми е разкрита. Когато го оставих да мине пред мен поради тесните размери на пътеката, забелязах, че той държи главата си с надменност, която не обещаваше нищо добро. Прониза ме подозрението, че е открил любовта ми с моята скъпа Дора.
Ако не бях отгатнал това по пътя към кафенето, щях бездруго да го открия, когато го последвах в една стая на горния етаж, където заварих мис Мърдстоун облегната на един бюфет, със сложени на него стъкленици с лимони, както и две от тези чудновати кутии, които служат да се набучват в тях ножове и вилици, и които за щастие на човечеството днес са истинска рядкост.
Мис Мърдстоун ми подаде студените си нокти и седна вцепенена и изправена. Мистър Спенлоу затвори вратата, посочи ми един стол и застана на килимчето пред камината.
— Мис Мърдстоун — каза той, — бъдете така добра да покажете на мистър Копърфийлд какво имате в чантата си.
Положителен съм, че това беше същата чанта с металическата закопчалка, която познавах още от детинството си и която се затваряше с шум, приличен на тракането на зъби. Като присви устни подобно на закопчалката, мис Мърдстоун я отвори — като едновременно с това отвори малко и устата си — и извади последното ми писмо до Дора, изпълнено с уверения в дълбоките ми чувства.
— Предполагам, че това е вашият почерк, мистър Копърфийлд, нали? — каза мистър Спенлоу.
Целият бях пламнал и с глас, който съвсем не беше моят, отвърнах:
— Да, сър!
— Ако нямам грешка — продължи мистър Спенлоу, когато мис Мърдстоун извади от чантата си цял сноп писма, завързани с прелестна синя панделка, — тези писма също така са излезли изпод вашето перо, мистър Копърфийлд.
Поех ги от ръцете й със свито сърце и като зърнах някои изрази като например „Моя единствена и най-скъпа Дора“, „Любими мой ангел“ и други подобни, поруменях силно и сведох глава.
— Не, благодаря! — каза мистър Спенлоу хладно, когато механично понечих да му ги дам. — Няма да ви лиша от тях. Мис Мърдстоун, бъдете така добра да продължите.
Това мило създание погледна замислено за миг към килима и заговори с хладен и сух тон:
— Трябва да призная, че от известно време насам хранех подозрения относно мис Спенлоу и Дейвид Копърфийлд. Наблюдавах мис Спенлоу и Дейвид Копърфийлд, когато се срещнаха за първи път, и впечатлението, което добих, не беше никак благоприятно. Порочността на човешкото сърце е такава…
— Ще ви бъда особено задължен, ако се придържате само към фактите — прекъсна я мистър Спенлоу.
Мис Мърдстоун сведе надолу очи, поклати глава, сякаш за да протестира срещу това пресичане, и с вид на оскърбено достойнство продължи:
— Понеже трябва да се придържам само към фактите, ще ги изложа колкото е възможно по-сухо. Навярно това ще се приеме за подобаващ начин на действие. Вече споменах, господине, че от известно време насам хранех подозрения относно мис Спенлоу и Дейвид Копърфийлд. На няколко пъти се мъчих да намеря потвърждение на подозренията си, обаче напразно. Поради това се въздържах да ги споделя с мистър Спенлоу — каза тя, като го погледна свирепо, — тъй като знам, че в такива случаи се проявява много малко готовност да се стори необходимото.