— Бихте ли могли да го защищавате, ако я обичахте, господине? — каза той, като спря да се разхожда. — Размислили ли сте върху собствената си възраст и тази на дъщеря ми, мистър Копърфийлд? Минавало ли ви е през ума какво значи да се подрони доверието, съществуващо между мен и дъщеря ми? Мислили ли сте за положението на дъщеря ми в живота, за плановете, които може би имам за нейното преуспяване, за разпорежданията, които възнамерявам да направя за нея в завещанието си? Мислили ли сте за всички тези неща, мистър Копърфийлд?
— Боя се, че не, сър — отвърнах аз с всичкото съжаление и уважение, което изпитвах, — но ви моля да ми повярвате, че действително много съм размишлявал върху собственото си обществено положение. Когато ви говорих веднъж за него, ние вече бяхме сгодени и…
— Моля ви да не ми говорите за никакви годежи, мистър Копърфийлд — прекъсна ме мистър Спенлоу, като се наклони напред подобно на дървена кукла и удари едната си ръка в другата. (Дори и в отчаянието си не можех да не забележа това.)
Неподвижно застаналата мис Мърдстоун сега се засмя презрително.
— Когато ви съобщих за промените в своето положение, сър — започнах отново аз, като заместих ненавистния му израз с друг, — тайната, в която за съжаление бях въвлякъл мис Спенлоу, вече съществуваше. И откакто се намирам в това променено положение, напрягам всеки свой нерв, както и цялата си енергия да сторя това. Бихте ли ми дали известен срок — колкото вие пожелаете? Ние и двамата сме толкова млади, сър…
— Прав сте — прекъсна ме мистър Спенлоу, като няколко пъти кимна последователно с глава и силно се намръщи, — и двамата сте много млади. Всичко това са само глупости. И нека да им сложим край. Нека да сложим край на тези глупости. Хвърлете тези писма в огъня и ми дайте писмата на мис Спенлоу, за да сторя и аз същото с тях. И макар за в бъдеще да сме принудени да ограничим отношенията си само до съда, нека да се уговорим да не споменаваме повече за миналото. Хайде, мистър Копърфийлд, вие не сте глупав младеж и не можете да не се съгласите, че това е единственият разумен изход от създаденото положение.
Не. Не ми беше възможно да се съглася с него. Много съжалявах, обаче за мен съществуваше по-висше съображение от разума. Любовта стои над всичко, а моята любов към Дора отиваше до обожание.
Подобна бе и нейната любов. Не казах точно това; смекчих го, доколкото можах, обаче горе-долу това беше мисълта ми. Бях непреклонен. Струва ми се, не изглеждах много смешен, обаче се държах непреклонно.
— Много добре, мистър Копърфийлд — каза мистър Спенлоу. — В такъв случай ще трябва да опитам влиянието си пред дъщеря ми.
Като издаде един звук, който не беше нито въздишка, нито стон, макар да напомняше и на двете, мис Мърдстоун изрази мнението, че мистър Спенлоу би трябвало да стори това най-напред.
— Трябва да опитам да се наложа на дъщеря си — повтори мистър Спенлоу, подкрепен от думите на мис Мърдстоун. — Отказвате ли да вземете тези писма, мистър Копърфийлд? — запита ме той, тъй като аз ги бях оставил на масата.
Да. Изразих надеждата, че той няма да сметне постъпката ми за нередна, ако откажа да ги взема от мис Мърдстоун.
— И от мен ли няма да ги вземете? — запита ме той.
Отговорих му най-почтително, че дори и от него не бих ги приел.
— Много добре! — каза мистър Спенлоу.
Последва мълчание и не знаех дали да си вървя, или да остана. Най-после тъкмо се бях запътил тихичко към вратата с намерение да кажа, че навярно бих показал най-голямо уважение към чувствата му, ако се оттегля, когато той ме спря, като заяви с ръце в джобовете, където едвам можеше да ги сложи, и с израз, който бих определил като решително тържествен:
— Може би ви е известно, мистър Копърфийлд, че аз не съм съвсем лишен от земни притежания и че дъщеря ми е най-близката ми и най-скъпа родственица.
Забързано изразих надеждата, че погрешната стъпка, която бях предприел, воден от голямата си любов, не го кара да ме смята за користолюбив.
— Не правя никакъв подобен намек, мистър Копърфийлд — каза мистър Спенлоу. — Може би би било по-добре и за вас, и за нас, ако действително бяхте користолюбив, мистър Копърфийлд — искам да кажа, ако бяхте по-дискретен и не така повлиян от всички тези младежки безсмислици. Не. Казвам това със съвсем друго намерение. Вие навярно знаете, че имам известно имущество, което ще завещая на дъщеря си.
Кимнах утвърдително.
— И вие не можете да не сте уверен, като имате опит от това, което всеки ден виждаме в съда относно различните нередности и пропуски, които хората извършват във връзка със завещанията си, и които най-ясно показват непоследователността на човешката природа, че моето завещание трябва да е вече изготвено, нали?