Отново кимнах утвърдително.
— Никога няма да позволя — продължи мистър Спенлоу с още по-тържествено-решителен тон — плановете ми относно моята дъщеря да се изменят поради такива глупости като едно младежко увлечение. Да, то е наистина глупост. Лудост и нищо повече. Не след дълго то ще тежи колкото едно перце. Обаче аз бих могъл — бих могъл, ако не изоставите навреме тази глупост, да бъда принуден да предприема известни действия с цел да я предпазя от последиците на една необмислена и прибързана женитба. Вярвам, мистър Копърфийлд, че няма да ме накарате да отворя дори и за четвърт час тази затворена страница в книгата на живота и да изменя едно вече завършено дело.
Яснотата и спокойствието, с които бяха изречени тези думи, не можеха да не ми окажат въздействие. В израза на лицето на мистър Спенлоу имаше нещо, което напомняше покоя на залез слънце. Сякаш бе привел в порядък земните си дела и сега всяка минута беше готов спокойно да се раздели с живота. Всичко това така го беше развълнувало, че в очите му като че ли се появиха сълзи.
Но какво можех да сторя? Не можех да се откажа от Дора и да сломя сърцето си. Когато той ми каза, че най-добре би било да поразмисля върху думите му в продължение на една седмица, какво друго можех да отвърна, освен това, че никакви седмици не ще ме накарат да задуша любовта си?
— През това време се посъветвайте с мис Тротууд или с някой друг опитен човек — каза мистър Спенлоу, като си оправи връзката с двете ръце. — Да, мистър Копърфийлд, помислете си една седмица.
Казах на мистър Спенлоу, че се подчинявам на думите му, и си излязох от стаята, като изразих с лицето си, доколкото можех, дълбоката скръб и отчаяната твърдост, които ме бяха обхванали. Гъстите вежди на мис Мърдстоун ме проследиха до вратата — казвам веждите й по-скоро, отколкото очите, тъй като в лицето й те бяха много по-важни — и в този момент тя изглеждаше точно така, както изглеждаше в същия час сутрин в гостната ни в Блъндърстоун. Това тъй много ме порази, че просто си представих как отново съм се проявил в незнание на уроците си и че тъпата тежест, която усещах в главата си, е причинена от ужасната стара граматика с овални картинки, които детското ми въображение тогава виждаше като стъкла на очила.
Когато се прибрах в кантората, седнах в собственото си ъгълче, закрих с ръце очите си, за да не виждам стария Тифи и останалите, обхванат от мисли за удара, който така неочаквано бе се стоварил отгоре ми. С огорчено сърце проклинах Джип и така много се безпокоях за Дора, че просто ми е чудно как не си взех шапката и не се запътих за Норууд. Мисълта как са я измъчвали и как сега тя плаче, без да мога да я успокоя, така ме терзаеше, че без много да му мисля, написах едно писмо на мистър Спенлоу, в което го умолявах да не я кара да страда поради това, за което само аз бях виновен. Заклинах го да се смили над деликатната й природа — да не смазва едно нежно цвете — и въобще, доколкото си спомням, говорих му тъй, сякаш той беше не баща й, а някакъв дракон или людоед. Запечатах писмото и го сложих на писалището му, преди той да се бе завърнал; а когато влезе, видях през полуотворената врата на стаята му как той го взе и го прочете.
Сутринта не спомена нищо за него, но следобед, преди да си отида, ме повика при себе си и ми каза, че не трябва да се тревожа за щастието на дъщеря му. Убедил я, каза ми той, че всичката работа е само една глупост, и това било едничкото нещо, което имал да й казва по този повод. Каза ми също така, че както сам вярва (и което беше наистина вярно), той е снизходителен и нежен баща, поради което аз ни най-малко не трябва да се безпокоя за нея.
— Ако се проявите като глупав или упорит, мистър Копърфийлд — забеляза той, — може би ще ме принудите пак да я изпратя за известно време в чужбина, обаче аз имам по-добро мнение за вас. Надявам се, че след няколко дни ще се покажете по-умен, отколкото сте сега. А що се отнася до мис Мърдстоун — тъй като бях намекнал нещо за нея в писмото, — аз уважавам нейната бдителност и съм й много задължен, обаче тя има строги нареждания да отбягва този въпрос. Едничкото нещо, което желая във връзка с него, мистър Копърфийлд, е той да се забрави. И едничкото нещо, което вие трябва да направите, мистър Копърфийлд, е да забравите мис Спенлоу.
Едничкото! В писъмцето, което изпратих на мис Милс, с горчивина цитирах тази фраза. Едничкото нещо, което трябваше да направя, писах с мрачен сарказъм, е да забравя Дора. Да, само това и нищо повече! Помолих я най-отчаяно да ме приеме още същата вечер. Ако това не би могло да стане с одобрението на мистър Милс, то молбата ми беше да се видим тайно в задната кухничка с пресата за пране. Заявих, че разумът ми е на път да ме напусне, и само тя, мис Милс, е в състояние да предотврати това. Завърших писмото с думите: „Ваш безумен Копърфийлд“. И когато препрочетох това съчинение, преди да го пратя по един човек, не можех да не си помисля, че беше малко нещо в стила на мистър Микобър.