Въпреки това го изпратих. Надвечер се отправих към улицата на мис Милс, разхождах се напред-назад пред къщата, докато прислужницата й крадешком ме въведе в задната кухничка. Когато след това се сещах за това посещение, аз виждах ясно, че тогава нямаше нищо, което да ми попречи да позвъня спокойно на главния вход и да бъда поканен в гостната, освен любовта на мис Милс към романтичното и тайнственото.
В задната кухничка се разбеснях така, както подхождаше на състоянието ми. Предполагам, че отидох там само за да се покажа в качеството си на глупак, и съм положителен, че напълно успях да го сторя. Мис Милс бе получила набързо надраскана бележка от Дора, която й казваше, че всичко е разкрито и я умоляваше: „О, Джулия, много ти се моля, ела!“ Но тъй като мис Милс не смяташе, че присъствието й там би било погледнато с благоволение от страна на висшите власти, още не бе отишла, така че и тримата бяхме застрашени от пустите пясъци на Сахара.
Мис Милс бе удивително красноречива и обичаше да проявява това свое качество. Не можех да не доловя, макар и тя да смесваше своите сълзи с моите, че нещастието ни я кара да изпитва някакво горестно наслаждение. Ако мога така да се изразя, тя галеше мъките ни и ги правеше още по-големи. Дълбока пропаст, казва тя, се е отворила между Дора и мен и само любовта би могла да хвърли отгоре й моста на светлата си дъга. На любовта е отредено да страда в този свят. Така всякога е било, така всякога и ще бъде. Но това няма значение, забеляза мис Мило Обвитите в паяжина сърца най-после ще бъдат сломени и любовта ще възтържествува.
Това беше слаба утеха, обаче мис Милс не желаеше да ме храни с празни надежди. Тя ме накара да се почувствувам още по-нещастен от по-рано и в душата си реших (и й го казах с най-дълбока признателност), че е истинска приятелка. Решихме, че на другата сутрин тя непременно ще отиде при Дора и било с думи, било с погледи ще й предаде колко съм нещастен и как я обичам. Разделихме се потопени в скръб и, уверен съм, това доставяше на мис Милс неимоверно удоволствие.
Когато се прибрах у дома, доверих всичко на леля и въпреки утешителните й думи отидох да си легна отчаян. На сутринта станах отчаян и излязох отчаян. Беше събота сутрин и затова отидох право в съда.
Много се учудих, когато наближих нашата кантора и видях разсилните да стоят пред вратата и да приказват нещо, както и неколцина безделници, които зяпаха в затворените прозорци. Ускорих стъпките си и като минах покрай тях, зачуден от погледите им, бързо влязох вътре.
Писарите бяха там, обаче никой нищо не вършеше. Старият Тифи, за първи път в живота си предполагам, бе седнал на чужд стол и не беше окачил шапката си.
— Това е ужасно нещастие, мистър Копърфийлд — каза ми той, когато влязох.
— Какво? — възкликнах аз. — Какво се е случило?
— Нима не знаете? — провикна се Тифи и всички се струпаха около нас.
— Не! — казах аз, взирайки се във всяко лице поотделно.
— Мистър Спенлоу — каза Тифи.
— Какво се е случило с него?
— Мъртъв е!
Когато един от чиновниците ме прихвана, помислих, че кантората се люлее, а не аз. Поставиха ме на един стол, разхлабиха вратовръзката ми и ми донесоха малко вода. Нямах никаква представа колко време трая това.
— Мъртъв ли? — запитах аз.
— Вчера той обядвал в града — захвана разказа си мистър Тифи, — като сам карал файтона и изпратил кочияша си вкъщи с дилижанса — нещо, което и друг път е правил, знаете…
— И после?
— Файтонът се прибрал без него. Конете спрели пред вратата на конюшнята. Кочияшът слязъл с един фенер. Във файтона нямало никой.
— Значи конете избягали, така ли?
— Не били изморени — каза Тифи, като си сложи очилата, — доколкото разбирам, не са били по-изморени, отколкото биха били, ако са вървели обикновен тръс. Юздите били скъсани и се влачели по земята. Веднага събудили всички в къщата и трима души тръгнали по шосето. Намерили го на около една миля от дома му.
— Повече от една миля, мистър Тифи — прекъсна го един от по-младите писари.
— Така ли беше? Сигурно сте прав — каза Тифи, — повече от една миля — недалеч от черквата — проснат по лице на пътя отстрани. Никой не знае дали е паднал от файтона, когато е получил удара, дали е слязъл, като се е почувствувал зле, преди да се е появил припадъкът — нито пък дали е бил умрял, когато са го намерили. Може и да е дишал, обаче не е могъл да проговори ни дума. Щом го пренесли вкъщи, веднага повикали лекар, обаче напразно.