Не мога да опиша състоянието, в което изпаднах, когато научих тази новина. Внезапното нещастие, случило се с човек, с когото бях имал известно пререкание; ужасната празнота на стаята, която бе заемал едва вчера и където столът и масата му сякаш го очакваха; страниците, написани миналия ден от ръката му, прилични днес на привидение; странното усещане, че той все още принадлежи на това място и че когато вратата се отвори, той може да влезе; острото любопитство, с което чиновниците говореха за случката, ленивото затишие и покой, царуващи в кантората; външните хора, които цял ден се точеха, жадни да погълнат подробностите — това са неща, чието въздействие всеки би почувствувал. Това, което не мога да опиша, е как в потайните кътчета на сърцето си изпитвах ревност дори и спрямо смъртта. Боях се, че тя може би ще ме прогони от Дорините мисли. Невъзможно ми бе да изразя свидливото чувство, което изпитвах към скръбта й. Неспокойствие ме обземаше дори когато си помислех, че тя навярно плаче при други, и други я утешават. Ревниво желаех да я отделя от всички и само аз да й остана в тези горестни за нея минути.
Под влиянието на това душевно състояние — което, вярвам, бе известно на всички — отидох в Норууд още същата вечер. Узнал от един лакей на вратата, че мис Милс е там, помолих леля да й изпрати писмо, което самичък написах. В него изразих съжалението си за преждевременната смърт на мистър Спенлоу най-искрено и когато го пишех, очите ми ронеха сълзи. Умолявах я да каже на Дора, ако изобщо Дора е в състояние да чуе подобно нещо, че той се е отнесъл с мен крайно внимателно и любезно и че за нея е говорил само с нежност и любов. Знам, че сторих това от самолюбие, за да споменат името ми пред нея, обаче се мъчех да се убедя, че го върша, за да окажа нужната справедливост към паметта на баща й.
На следния ден леля получи в отговор няколко реда, адресирани до нея, отправени до мен. Дора била потопена в скръб и когато приятелката й я попитала дали да ме поздрави от нея, тя само продължила да плаче: „О, клетият татко! О, скъпият ми татко!“, обаче не казала „не“ и това ми беше достатъчно.
Мистър Джоркинс, който отиде в Норууд веднага подир нещастието, се върна в кантората след няколко дни. Той се затвори с Тифи в продължение на няколко минути, а сетне Тифи надникна от вратата и ми кимна да вляза при тях.
— Ах! — каза мистър Джоркинс. — Мистър Тифи и аз, мистър Копърфийлд, възнамеряваме да прегледаме писалищата, чекмеджетата и другите хранилища на починалия, за да запечатаме частните му книжа и да потърсим завещанието му. От него не се виждат никакви следи. Не би било зле да ни помогнете, ако обичате.
От момента на смъртта на мистър Спенлоу жадувах да узная в какво положение се намираше понастоящем моята Дора, кой щеше да й бъде настойник и тъй нататък, и тази покана беше стъпка напред в това отношение. Започнахме претърсването веднага. Мистър Джоркинс отключваше писалищата и чекмеджетата и тримата изваждахме книжата. На една страна слагахме служебните документи, а на друга — частните книжа, които не бяха много. Бяхме много сериозни; и когато докосвахме някой случаен печат, кутия за моливи или пък друга дреболия, тясно свързана с личността му, заговаряхме с нисък глас.
Бяхме запечатали няколко пакета й продължавахме да ровим, прашни и мълчаливи, когато мистър Джоркинс се обърна към нас и се изрази за починалия си съдружник със същите думи, които самият той бе употребил веднъж за него:
— Много беше трудно за мистър Спенлоу да се отдели от утъпкания път. Вие много добре знаете какъв беше той! Наклонен съм да предполагам, че не е оставил никакво завещание.
— О, знам, че е оставил! — казах аз.
И двамата се спряха и ме погледнаха.
— Когато го видях последния път — казах аз, — самият той ми заяви, че е направил завещанието си и че е уредил отдавна всичките си работи.
Мистър Джоркинс и старият Тифи едновременно поклатиха глава.
— Това не обещава много — каза Тифи.
— Ни най-малко — каза мистър Джоркинс.
— Надявам се, вие не се съмнявате в… — започнах аз.
— Добри ми мистър Копърфийлд! — възкликна Тифи, като сложи ръка на рамото ми, затвори и двете си очи и поклати глава: — Ако сте прекарали в Църковния и Адмиралтейския съд толкова време, колкото съм прекарал аз, ще разберете, че няма друг въпрос, относно който хората да са по-непоследователни и по-малко склонни да го уредят навреме.