Мис Милс и нейният дневник ми бяха едничката утеха през това време. Да видя нея, която току-що бе видяла Дора, да проследявам инициала на Дориното име през пълните със съчувствие страници на дневника й; да се чувствувам още по-нещастен — това беше единственото ми успокоение. Усещах, че досега съм живял в някаква картонена къща, която изведнъж се бе съборила, като бе оставила само Джулия Милс и мен под развалините. Имах чувството, че зъл магьосник е описал някакъв кръг около невинната богиня на сърцето ми и че само крилата на времето биха могли да ме заведат отново при нея.
XXXIX ГЛАВА
„УИКФИЙЛД И ХИЙП“
Както изглежда, леля сериозно се тревожеше от продължителното униние, в което бях изпаднал. Тя се престори на загрижена за къщичката си в Дувър, поради което ме изпрати да видя какво става и да продължа договора с наемателя, който тогава я обитаваше. Джанет бе на служба при мисис Стронг, където я виждах всеки ден. Когато напусна Дувър, тя все още не бе решила дали да довърши процеса на отричане от света, проповядвано й от леля, като се омъжи за един моряк, обаче в края на краищата се отказа от това свое намерение. Стори го, предполагам, не от привързаност към внушените й принципи, а просто защото не го харесваше достатъчно.
При все че ми беше трудно да оставя мис Милс, възприех с готовност лелиния план, който щеше да ми даде възможност да прекарам няколко спокойни часове с Агнеса. Попитах добрия доктор Стронг дали ще ми позволи да отсъствувам три дни и понеже той искаше да си почина, настоя да замина за по-дълго. Но при моята кипяща енергия това беше невъзможно.
А колкото до Духовния и Адмиралтейския съд, отсъствието ми оттам не ме безпокоеше особено много. Да си призная, след смъртта на мистър Спенлоу кантората ни бе взела много да запада. По времето, когато неин шеф е бил само мистър Джоркинс преди идването на Дориния баща, работата вървяла ни добре, ни зле. И макар че вкарването на нова кръв, както и блестящите маниери на мистър Спенлоу да я бяха посъживили, все пак той не бе смогнал да я постави на такава висота, та да може тя да продължи успешно работата си и след смъртта на действителния си ръководител. Мистър Джоркинс, противно на репутацията, с която се ползваше във фирмата, беше човек безводен, некадърен и без никакъв авторитет вън от службата. След смъртта на съдружника му аз работех при него и като виждах как дейността му се изчерпваше само в смъркане на енфие, съжалих за лелините хиляда лири стерлинги повече отвсякога.
Но това не беше най-лошото. Около съдилището се навъртаха неколцина пройдохи — комисионери, които, без самите да бъдат проктори, се занимаваха изобщо с адвокатска дейност, която всъщност се извършваше от истински проктори, а те само участвуваха в печалбите. Подобни особи имаше твърде много. И тъй като сега кантората ни се нуждаеше от работа на всяка цена, ние влязохме във връзка с тази благородна банда, като се стараехме да ги привлечем да ни дават да вършим това, с което те се ангажираха пред клиентите. Най-вече се интересувахме от разрешителни за венчавки и от утвърждаване на завещания. Последните ни носеха най-големи печалби, заради което за тях се водеше най-много борба. Разни агенти и ходатаи биваха поставяни пред всички входове и кулоари на съдилището, като им се нареждаше да се стараят да спират всички посетители в жалейни дрехи, както и всички господа със свенлив изглед, и да ги увещават да прибягнат до услугите на съответните проктори, които ги бяха изпратили. Тези нареждания биваха изпълнявани с такова усърдие, че дори самият аз, преди да стана познат на хората в Духовния и Адмиралтейския съд, на два пъти бивах вкарван в кантората на най-големия ни конкурент. Дейността на тези господа комисионери беше от такова естество, че често влизаха в различни разпри един с друг. И дори веднъж в съда бяха истински скандализирани, когато видяха главния ни агент (който едно време бил на работа във винарския бранш, след което станал заклет комисионер) да се разхожда с подуто око. Всеки един от тези комисионери можеше спокойно да помогне на някоя стара дама в черно да слезе от файтона си, да убие проктора, за когото тя запитваше, да представи собствения си работодател за законния наследник и заместник на съответния проктор и да заведе старата дама (понякога твърде развълнувана) в кантората, от която му се даваха нареждания. По този начин и при мен довеждаха мнозина подобни пленници. А що се отнася до позволителни за венчавки, конкуренцията беше толкова остра, че всеки свенлив господин, нуждаещ се от такова позволително, не можеше да стори нищо друго, освен да се остави на първия комисионер, който го пипне, или пък да сложи съдбата си в ръцете на този, който излезе победител във водената за него борба. Един от нашите комисионери имаше обичай да стои с шапка на глава, за да му бъде по-лесно изведнъж да скочи и да заведе съответната жертва да положи необходимата клетва. Предполагам, че тази система на комисионерство продължава и до ден днешен. Последния път, когато бях в съдилището, една личност с бяла престилка изведнъж скочи върху мен и като прошепна в ухото ми думата „позволително за женитба“, без малко щеше насила да ме вдигне на ръце и да ме отнесе в нечия кантора.