Нека обаче не се отклонявам повече, а да продължа за Дувър.
Намерих, че всичко в лелината къща е наред, и имах възможност да й доставя истинска радост, като й съобщих, че наемателят й е наследил правото й на собственост върху моравката пред портата и води неспирна война срещу магаретата. Като уредих работата, за която бях дошъл, и след като прекарах там една нощ, запътих се за Кентърбъри рано на другата сутрин. Зимата бе настъпила и свежият студен ветровит ден, както и добре познатите ми гледки вляха в душата ми нова бодрост и надежди.
Когато влязох в Кентърбъри, поскитах из старите му улици с истинско удоволствие, което успокои духа ми и облекчи сърцето ми. Пред мен бяха старите надписи, старите фирми над дюкяните и старите хора, които продаваха в тях. Струваше ми се, че времето, когато бях тук ученик, бе отдавна минало, и просто се чудех как толкова малко се е променило, когато изведнъж съзнах, че и самият аз съм се променил твърде малко. Може да е странно, но онова кротко въздействие, което така неразделно свързвах с Агнеса, сякаш се излъчваше и от града, в който тя живееше. Кулите на известната катедрала; старите чавки и гарвани, които им придаваха повече усамотеност, отколкото би сторило това мълчанието; остарелите сводове, едно време украсени със статуи, отдавна превърнати в прах, подобно на смирените поклонници, които ги бяха разглеждали; тихите кътчета, където прораслият от векове бръшлян пълзеше върху разрушените готически стени; древните къщи, пасищата, градините — всичко там влияеше умиротворяващо, от всичко лъхаше все същият покой и ведрина.
Пристигнах в дома на мистър Уикфийлд и в малката стаичка на приземния етаж, където едно време седеше Юрая Хийп. Сега заварих мистър Микобър, усърдно зает с перото си. Беше облечен в черен костюм, който му придаваше адвокатски вид, и изглеждаше доста едър и застрашителен в мъничката стая.
Той много се зарадва, когато ме видя, но едновременно с това се и посмути. Веднага поиска да ме заведе при Юрая, обаче аз отказах.
— Вие си спомняте, че познавам от по-рано къщата и сам ще се кача горе — казах аз. — Как намирате юриспруденцията, мистър Микобър?
— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, — за човек, надарен с мощно въображение, юридическите науки имат този недостатък, че са претрупани с подробности. Дори и в професионалната ни кореспонденция — каза мистър Микобър, като хвърли поглед към писмата, които пишеше, — човек не е свободен да употреби някой по-възвишен израз. Все пак обаче юридическото поприще е велико нещо!
Сетне ми разправи, че сега бил наел старата къщичка на Юрая Хийп и че мисис Микобър с най-голяма радост би ме приела отново под собствен покрив.
— Той е твърде нищ — каза мистър Микобър — както обича да се изразява моят приятел Хийп, но може би ще бъде стъпало за по-голямо семейно процъфтяване.
Запитах го дали досега е имал основание да бъде доволен от държането на приятеля му Хийп към него. Преди да ми отговори, той стана да види дали вратата е добре затворена и каза с нисък глас: