— И кое е това качество? — запита ме весело тя.
— Не знам как да го нарека — отвърнах й аз. — Ти как мислиш, Агнеса, аз съм сериозен и упорит, нали?
— Разбира се — отговори Агнеса.
— А нали съм и търпелив? — запитах я с известно колебание.
— О, да — отвърна Агнеса, като се засмя, — доста.
— И при все това — продължих аз, — толкова се отчайвам и тревожа, и така съм неспособен да си вдъхна сили, че сигурно това, което ми липсва, е — как да се изразя — известна опора навярно.
— Наречи го, както искаш — каза Агнеса.
— Е, добре, ти можеш сама да съдиш: пристигаш в Лондон, аз се оставям в ръцете ти и изведнъж ми става ясно каква е целта ми и как ще мога да я постигна. Събитията ме отбиват от предначертания ми път, идвам тук и в миг се чувствувам съвсем друг. Самите обстоятелства, които ме тревожат, не са се изменили след влизането ми в тая стая, но в миг нещо ми повлиява и изведнъж се ободрявам! Отде идва това? Каква е тайната ти, Агнеса?
Тя бе наклонила глава и гледаше към огъня.
— Историята се повтаря — казах аз. — Не се смей, когато ти кажа, че това е така както при малките, така и при по-значителните неща. Старите ми тревоги бяха просто глупости, докато сегашните са сериозни, но когато съм бивал далеч от милата си сестрица…
Агнеса ме погледна — божичко, с какво ангелско лице! — и ми подаде ръката си, която целунах.
— Когато не си била при мен, Агнеса, да ме посъветваш и подкрепиш, винаги съм се забърквал в какви ли не мъчнотии. Когато най-после съм се връщал при теб (което неизменно се случва), присъствието ти ми е носило мир и успокоение. И сега си идвам като в собствен дом подобно на морен пътник и изведнъж ме обладава истинско спокойствие.
Така дълбоко чувствувах това, което казвах, и така бях завладян от искреността си, че гласът ми пресекна, покрих с ръце лицето и избухнах в плач. Пиша самата истина. Не знам какви противоречия и непоследователност се таят у мен, както у повечето от нас, не знам какво бях пропуснал в живота си, което би го направило съвсем друг и различен от настоящия, не знам как така се бях отклонил от гласа на собственото си сърце. Знам само, че блаженият покой, който изпитвах в присъствието на Агнеса, бе за мен най-действителното нещо.
Спокойно и сестрински, с лъчезарни очи и нежен глас, с онази сладост, която в миналото бе направила този дом едва ли не свят за мен, тя ме изтръгна от слабостта ми и ме накара да й разправя какво се бе случило след последната ни среща.
— Няма нищо друго, освен — казах, след като свърших разказа си — че сега едничката ми опора си ти, Агнеса.
— Не аз трябва да бъда това за теб, Тротууд — отвърна тя с мила усмивка. — Друг има, когото трябва да чувствуваш като своя подкрепа.
— Дора ли? — попитах аз.
— Естествено.
— Но знаеш ли, Агнеса, не съм ти споменал — обясних аз малко смутен, — на Дора не може много да се — не искам да кажа, че не мога да се осланям на нея, тъй като тя представлява самата чистота и невинност, — но мъчно е да, да — просто не знам как да се изразя. Тя е толкова плахо същество и така лесно се разтревожва и плаши! Преди известно време, когато баща й още не беше умрял, счетох за необходимо да й спомена — но ако не ти е омръзнало, ще ти разправя подробно какво се случи.
И наистина, разказах на Агнеса как съобщих на Дора, че съм вече беден, обясних й за готварската книга, за домашното сметководство, за всичко…
— О, Тротууд — укори ме тя с усмивка. — Все същата необмисленост! Спокойно би могъл да се отдадеш на усилията си да напреднеш, без да се нахвърляш така изведнъж на едно плахо, нежно и неопитно момиче. Клетата Дора!
Никой човешки глас не би могъл да звучи с такава доброта и кротост, с каквито бяха пропити думите й. Сякаш я виждах, да прегръща нежно Дора и с тази своя благост мълчаливо да ме укорява за привързаността ми спрямо крехкото създание. Като че ли виждах Дора, прелестна в безизкуствеността си, да милва Агнеса, да й благодари, гальовно да й се оплаква от мен и нежно да ме обгръща с любещия си поглед.
Колко бяха благодарен на Агнеса! Как й се възхищавах! Виждах ги и двете, сближени в искрено приятелство, изпълнени с обич една към друга!
— Тогава какво трябва да направя, Агнеса? — запитах я аз, след като погледнах малко огъня. — Кое е най-разумното нещо, което трябва да сторя?
— Смятам, че най-почтено би било да пишеш на двете дами, лелите й. Не намираш ли, че всяко потайно действие би било непочтено?