— Да. Ако ти намираш, че е така.
— Не мога да съдя за чужди работи — отвърна скромно Агнеса, — но, струва ми се, мисля, че скритото и потайно действане не ти приляга.
— Боя се, че ме надценяваш, Агнеса — казах аз.
— О, да, Тротууд, това не би отговаряло на свойствената ти искреност и откровеност, така че на твое място веднага бих писала на тези лели. Бих им разправила колкото може по-прямо и открито за всичко случило се и бих ги помолила да ми позволят да посещавам понякога дома им. Като се има предвид, че си млад и се бориш да си извоюваш място в живота, считам, че с готовност ще приемеш условията, които биха ти наложили. Бих ги помолила да не отхвърлят молбата ти, без да поговорят предварително с Дора, като сторят това тогава, когато сметнат, че ще е най-подходящо. На твое място не бих проявила нетърпение — каза Агнеса благо, — нито пък бих прекалила в обещанията си. По моему трябва да разчиташ само на верността си, на постоянството си и… на Дора.
— Но. Агнеса, представи си, че отново изплашат Дора, когато й заговорят за мен? Ами ако тя се разплаче и не пожелае да отговори?
— Има ли вероятност да постъпи така? — запита Агнеса със същата сладостна загриженост, изписана на лицето й.
— Да я благослови бог, та тя е плашлива като птичка — казах аз. — Нищо чудно, ако направи това. Ами ако не е подходящо да се обърна с тази молба към лелите й — понякога възрастните жени са доста особени?
— Не мисля, Тротууд — отвърна Агнеса, като вдигна към мен благите си очи, — че трябва да се влияеш от подобни съображения. Смятам, че едничкото нещо, което трябва да те ръководи, е дали е редно и право да постъпиш по този начин и ако е така, да действуваш.
Вече нямах никакви съмнения по този въпрос. С олекнало сърце, макар и с пълно съзнание за значението на важната крачка, която ми предстоеше, прекарах целия следобед в съчиняване на писмото, което трябваше да изпратя. За постигането на тази велика цел Агнеса ми отстъпи писалището си. Най-напред обаче слязох долу, за да се видя с мистър Уикфийлд и с Юрая Хийп.
Заварих Юрая в една нова, миришеща на мазилка работна стая, обърната към градината. Между множеството книжа и документи той изглеждаше наистина отвратителен. Прие ме с обичайното си умилкване и даде вид, че не е чул за пристигането ми от мистър Микобър — нещо, в което си позволих да се усъмня. Той ме придружи до работната стая на мистър Уикфийлд, която сега бе заприличала на сянката на това, което беше в миналото, тъй като от нея липсваха доста мебели и принадлежности, отишли да създадат удобство на съдружника му. Застанал бе край огъня и грееше гърба си, като почесваше с костеливата си ръка брадичката си, сякаш я бръснеше, докато мистър Уикфийлд и аз се ръкувахме.
— Ще останете у нас, докато сте в Кентърбъри, нали, Тротууд? — запита ме той, като хвърли поглед към Юрая, за да получи съгласието му.
— Има ли място за мен?
— О, мистър Копърфийлд, разбира се — каза Юрая, — с удоволствие бих се махнал от вашата предишна стая, ако така ще ви бъде по-приятно.
— Не, не — каза мистър Уикфийлд, — няма защо да си създавате неудобства. Има друга стая.
— О, та това би ми доставило голямо удоволствие — каза Юрая, като се захили.
За да съкратя приказките, казах, че ще взема или стаята, за която бе споменал мистър Уикфийлд, или никоя друга, и като се сбогувах с двамата до обед, качих се отново горе.
Бях се надявал само на Агнесиното присъствие, обаче мисис Хийп бе поискала позволение да дойде в същата стая с плетката си и да седне край огъня под предлог, че точно по това време там било най-удобно за ревматизма й, тъй като в другите стаи се чувствувало течение. Макар че по-скоро бих я оставил на милостта на вятъра на върха на катедралната кула без никакво угризение, обстоятелствата ме принудиха да я поздравя най-любезно.
— Най-смирено ви благодаря, сър — каза мисис Хийп, след като я бях запитал за здравето й, — обаче не съм много добре. Няма с какво особено да се похваля. Не бих искала нищо повече от това, да видя своя Юрая добре настанен в живота. Как ви се струва сега моят Юрая, сър?
Той ми се бе сторил отвратителен като преди, но казах, че не виждам никаква промяна у него.
— О, нима не го намирате променен? — каза мисис Хийп. — В такъв случай трябва смирено да отбележа, че моето мнение се различава от вашето. Не го ли намирате поотслабнал?
— Не повече от обикновено — отвърнах аз.
— Наистина ли? — запита мисис Хийп. — Вие обаче не го гледате с майчини очи.
Майчините очи, отправени към моите, ми изглеждаха зли, колкото и обич да имаше в тях за него. След това погледът й се спря на Агнеса.