— Ами вие, мис Уикфийлд, не забелязвате ли у него известна слабост и изтощение? — запита мисис Хийп.
— Не — отговори Агнеса, кротко заета с работата си. — Вие сте прекалено грижлива. Всъщност той е много добре.
Мисис Хийп въздъхна издълбоко и отново се залови за плетката си. Нито за миг не престана да плете, нито пък се отдели от нас. Бях пристигнал рано през деня и до вечеря имаше още цели три или четири часа; обаче тя стоя при нас през всичкото време, като потропваше с куките си така монотонно, както един пясъчен часовник би изливал своите зрънца пясък. Седеше от едната страна на камината, аз бях до писалището срещу нея, а малко зад мен, от другата страна, седеше Агнеса. Когато, замислен върху писмото си, вдигнех поглед и срещах спокойните Агнесини очи, които ме окуражаваха с ясния си ангелски блясък, изведнъж долавях бързия поглед на злите очи, отправени първо към мен, а после към Агнеса, след което се свеждаха крадешком над плетката. Не мога да кажа какво представляваше тази плетка, тъй като не съм опитен в това изкуство, обаче ми изглеждаше като някаква мрежа. И като премяташе приличните си на китайски пръчици куки, в светлината на огъня тя наподобяваше зла магьосница, преструваща се на добра фея, готова да хвърли мрежата си върху избраната жертва.
На вечеря тя не отслаби взора си, като продължаваше да ни наблюдава с вперените си очи. След вечеря дойде ред на сина й и когато мистър Уикфийлд, той и аз останахме сами, Юрая така ми се хилеше и така кълчеше тялото си, че просто едва го понасях. В гостната майката отново се залови да плете и да ни следи с поглед. През всичкото време, докато Агнеса свири и пя, тя не се отдели ни за миг от пианото. Веднъж я помоли да изпее една балада, която нейният Юри (който широко се прозяваше в едно кресло) много обичал. От време на време го поглеждаше и заявяваше на Агнеса, че той е просто унесен в музиката. Тя не си отваряше устата да каже нещо, без да спомене за сина си. Съвсем ясно ми беше, че тази длъжност й бе наложена.
Това продължи, докато стана време за лягане. Майката и синът ми приличаха на два огромни прилепа, надвиснали над цялата къща, затъмняващи я с грозните си форми. Беше ми толкова неприятно, че предпочитах да остана долу, при плетката и всичко останало, отколкото да се кача горе и да легна. Не спах почти никак. На следното утро плетенето и следенето отново започнаха и продължиха през целия ден.
Нямах възможност да разговарям с Агнеса дори и десет минути. Едва можах да й покажа писмото си. Предложих й да се поразходим, обаче мисис Хийп на няколко пъти повтори, че не се чувствува добре, така че Агнеса си остана вкъщи да й прави компания. Надвечер излязох самичък, като си размишлявах какво би трябвало да направя и дали имам право да крия от Агнеса онова, което Юрая Хийп ми бе разправил в Лондон. Неговите думи бяха започнали отново да ме измъчват.
Не бях изминал много път, когато чух, че някой зад мен ме извика през праха. Невъзможно беше да не се познае тътрещата се фигура и широката връхна дреха. Спрях се и Юрая Хийп ме настигна.
— Е? — казах аз.
— Колко бързо вървите! — каза той. — Краката ми са твърде дългички и въпреки това доста ги поизморихте.
— Къде отиваш? — запитах го аз.
— Идвам с вас, мастър Копърфийлд, ако ми позволите удоволствието да се разходя с един стар познат. — Като каза това с едно извиване на тялото си, което можеше да изразява или презрение, или умилкване, той тръгна с мен.
— Юрая! — казах аз, колкото можех по-вежливо.
— Мастър Копърфийлд!
— Искрено казано, излязох да се разходя самичък, тъй като се наситих на компания.
Той ме изгледа отстрани и каза с най-непроницаемата си усмивка:
— За майка ми ли говорите?
— Да, естествено — отвърнах аз.
— Ооо! Но вие знаете колко сме смирени — отвърна ми той. — И като съзнаваме своето смирение и нищожност, трябва да се грижим да не бъдем притискани до стената от тези, които не са смирени и нищожни. В любовта, както и във войната, всичко е позволено.
Като вдигна огромните си лапи, докато те стигнаха до брадичката му, той ги потри леко и се ухили. Стори ми се, че прилича толкова на орангутан, колкото изобщо е възможно за човешко същество.
— Видите ли — продължи Юрая, като не преставаше да потрива отвратително ръце и да клати глава, — вие сте твърде опасен съперник, мастър Копърфийлд. Винаги сте били такъв.
— Значи заради мен непрестанно следите мис Уикфийлд и отравяте живота й в собствения й дом, така ли? — запитах го аз.
— О, мастър Копърфийлд, това са жестоки думи.
— Можеш да ги считаш каквито си искаш — казах аз. — Много добре знаеш какво искам да кажа.
— О, не! Вие сам трябва да ми го поясните. Аз не ви разбирам.