Разказът му завърши е благоприятен за мен резултат, тъй като той отдръпна ръката си, с която беше вклещил моята, за да си почеше отново брадичката. Веднъж отделен от него, реших да не му давам възможност отново да ме улови. На връщане вървяхме един до друг, без да говорим много.
Не знам дали настроението му се беше подобрило поради това, което му бях открил, или пък от неговия собствен разказ, но действително беше с повишен дух. На вечеря разговаряше повече, отколкото му беше обичайно, запита майка си (която в момента на влизането ни вкъщи напусна наблюдателния си пост) дали не е вече стар ерген и веднъж така погледна Агнеса, че бих дал всичко, да можех да го ударя.
Когато тримата мъже останахме сами след вечеря, той се разпусна още повече. Беше пил съвсем малко и предполагам, че възбудата му се дължеше на радостта му от постигнатите успехи и че моето присъствие го изкушаваше да покаже надмощието си.
Още миналия ден бях забелязал, че се опитва да увлече мистър Уикфийлд в пиене. Като долових погледа, който Агнеса ми хвърли на излизане от стаята, аз се ограничих да изпия само една чаша, след което ги подканих да отидем при нея в гостната. Щях да сторя същото и сега, обаче Юрая ме изпревари.
— Така рядко се виждаме със сегашния си гостенин, сър — обърна се той към мистър Уикфийлд, — че с удоволствие бих предложил да пийнем по една-две чашки в негова чест, ако нямате нищо против. Мистър Копърфийлд, за ваше здраве и щастие!
Трябваше да се престоря, че хващам сърдечно ръката, която ми бе протегнал, след което, със съвсем други чувства, поех ръката и на съсипания му съдружник.
— Хайде, колега — каза Юрая, — позволявам си свободата да ви помоля да вдигнете и вие чаша и да кажете няколко подходящи думи за Копърфийлд.
Няма да описвам как мистър Уикфийлд пи наздравица за леля, за мистър Дик, за процъфтяването на Духовния и Адмиралтейския съд, за Юрая и как за всичко това си наля по два пъти. Няма да описвам как той съзнаваше собствената си слабост, как напразно се мъчеше тя да не го завладее, как се срамуваше от свойското държание на Юрая и се бореше с желанието си да му угажда. Няма да разправям как Юрая тържествуваше над жертвата си, как се извиваше и кълчеше и как искаше да ми го покаже в тази именно светлина. Сърцето ме заболява и ръката ми се отказва да пише всичко това.
— А сега, колега, предлагам да пием наздравица, след като обаче напълним догоре чашите си, за най-прелестната девойка в света.
Баща й държеше в ръка празната си чаша. Видях го как я остави на масата, погледна портрета, на който тя така много приличаше, сложи ръка на челото си и се отпусна в креслото си.
— Аз съм твърде нищ, за да пия за нейно здраве — продължи Юрая, — и все пак така много се възхищавам от нея — така я обожавам!
Струваше ми се, че никаква физическа болка не можеше да бъде толкова ужасна за стария човек, колкото душевната мъка, която го накара да обхване с две ръце посивялата си глава.
— Агнеса — каза Юрая, като или не го виждаше, или не разбираше какво става в душата му — Агнеса Уикфийлд, мога спокойно да кажа, е най-божествената от всички жени. Мога ли да говоря като пред приятели? Да си неин баща е гордост, но да си неин съпруг…
О, дано вече никога не чуя такъв вик, какъвто се изтръгна от гърдите на баща й, когато се изправи от стола си!
— Какво има? — запита Юрая с вид на мъртвец. — Надявам се, мистър Уикфийлд, че не сте полудял, нали? Ако казвам, че имам желание да направя вашата Агнеса моя Агнеса, аз имам право на това колкото всеки друг. Дори моето право е по-голямо, отколкото на когото и да било!
Обгърнал с ръце мистър Уикфийлд, аз го умолявах в името на любовта му към Агнеса да се поуспокои. В този момент той беше наистина луд. Като скубеше косата си и удряше глава, той се мъчеше да се освободи от мен, неспособен да каже нито дума, неспособен да вижда никого, сляпо борещ се да направи нещо, без сам да знае какво. Ужасно беше да го гледа човек — раздърпан и с широко разтворени очи.
Умолявах го с несвързани думи, но с най-голяма нежност да не се оставя на чувствата си, а да ме послуша. Заклевах го да мисли за Агнеса, напомнях му, че и аз не съм му чужд, молех го да си спомни, че двамата с Агнеса сме пораснали заедно, разправях му как я обичам и почитам и каква гордост и радост е тя за него. Мъчех се на всяка цена да извикам образа й пред очите му, дори го укорих, че не е достатъчно твърд да й спести подобна сцена като настоящата. Може би успях да му повлияя малко или пък буйството му се поукроти, така че малко по малко той престана да се бори и ме загледа — отначало с празен поглед, без да ме познава. Най-после каза: