Беше плакала, обаче лицето й изглеждаше така спокойно и красиво!
— Бог да те пази! — каза тя, като ми подаде ръка.
— Скъпа ми Агнеса! — отвърнах й аз. — Виждам, че не желаеш да говорим за случилото се тази вечер, но не би ли могло да се направи нещо?
— Можем само да се надяваме на бога! — отвърна тя.
— Не мога ли да сторя нещо; аз, който идвам при теб с жалките си болки?
— И по този начин облекчаваш моите — каза тя. — Не, драги Тротууд, няма нищо, което да можеш да направиш.
— Скъпа ми Агнеса — казах аз. — Би било дръзко за мен, комуто липсва онова, с което ти си така богато надарена — доброта, сила и всички благородни качества — да те съветвам и направлявам; но знаеш колко много те обичам и колко много ти дължа. Нали прекомерното ти чувство за дълг никога няма да те накара да се пожертваш, Агнеса?
По-развълнувана за миг, отколкото някога съм я виждал, тя си оттегли ръката от моята и направи една стъпка назад.
— Кажи, че нямаш такова намерение, скъпа ми Агнеса! О, ти си ми повече от сестра. Помисли за безценния дар, който можеш да направиш, когато дадеш сърцето си! Помисли за любовта си!
Дълго, дълго след това си спомнях вдигнатото към мен лице, с неговото мигновено изражение не на учудване, нито на укор, нито на съжаление. Дълго, дълго след това си спомнях как този израз се стопи в прелестна усмивка, с която тя ми каза, че не се страхува за себе си и че и аз не трябва да се боя за нея. А сетне си взе сбогом, като ме назова братко, и изчезна.
Когато на утрото отидох в хана, където тръгваше дилижансът, още бе тъмно. Зазоряваше се и ние се готвехме да потеглим. Седях и си мислех за нея, когато отстрани на дилижанса, всред утринния здрач, се появи главата на Юрая.
— Копърфийлд — каза той с приличния си на грачене сипкав глас, хванал се за желязното перило, — смятам, че ще се зарадвате да чуете, преди да сте заминали, че моят съдружник и аз отново сме в най-добри отношения. Отидох рано-рано в стаята му и се помирихме. Знаете, макар и нищ, аз все пак съм му полезен; и когато не е под влиянието на виното, той знае къде му е интересът! Какъв приятен човек е той въпреки всичко, мастър Копърфийлд!
Принудих се да му отвърна, че се радвам, задето се е извинил.
— О, то се знае! — каза Юрая. — Когато човек е нищ, вие знаете, че едно извинение не представлява нищо, мастър Копърфийлд! Предполагам, че и вие някога сте посягали да откъснете една круша, преди още да е узряла, нали, мастър Копърфийлд?
— Твърде е възможно — отвърнах му аз.
— Точно това сторих и аз снощи — продължи Юрая. — Но крушата ще узрее! Тя само изисква грижи. Аз мога да чакам!
И като си взе сбогом с прекалена любезност, той слезе от дилижанса, когато кочияшът се качи. Не знам дали студеният утринен въздух го караше да дъвче нещо, обаче ми се стори, че прави с устата си такива движения, сякаш крушата е вече узряла и той с наслада я отхапва.
XL ГЛАВА
СКИТНИКЪТ
Нея вечер на Бъкингам Стрийт имахме много сериозен разговор относно семейните работи, за които вече разказах в предидущата глава. Леля ми беше много любопитна да узнае всичко и се разхождаше нагоре-надолу из стаята със скръстени ръце в продължение на повече от два часа. Винаги когато биваше възбудена, тя имаше обичай да предприема подобни физически упражнения, като за степента на възбудата й можеше да се съди от продължителността на разходката й. Сега безпокойството й беше толкова силно, че тя се принуди да отвори вратата на спалнята и по този начин да продължи пистата си, като се разхождаше по цялата дължина на стаите от единия край до другия. И докато мистър Дик и аз седяхме кротичко край огъня, тя не преставаше да ходи напред-назад по определената си пътека с точността на часовниково махало.
Когато мистър Дик отиде да си легне и ние с леля останахме сами, аз седнах да препиша писмото си до двете възрастни дами. По това време тя се беше вече изморила от разхождането и седна край огъня, с подгъната над коляното пола както обикновено. Но вместо да седне, както си имаше обичай, с чаша върху коляното, забрави я върху камината и като опря левия си лакът на дясната ръка, а брадичката си на лявата китка, ме погледна замислено. Колкото пъти вдигнех очи от работата си, срещнах и нейните, отправени към мен. „Много те обичам — сякаш искаше да ми каже тя, като кимаше с глава, — обаче съм разтревожена и обезпокоена!“
Бях твърде зает с писмото си, така че едва когато тя си отиде да спи, забелязах, че е забравила „вечерната си смес“, както обичаше да я нарича, върху камината. Когато почуках на вратата й, за да я подсетя да изпие обичайната чаша вино, тя беше по-ласкава отвсякога, обаче каза само: