— Мили ми Трот, тази вечер нищо не ми се пие.
С тези думи поклати глава и си влезе.
Сутринта й дадох да прочете писмото до двете дами и тя го одобри. Пуснах го в пощата, след което нямаше какво друго да правя, освен да чакам търпеливо за отговор. Прекарах в това състояние на очакване в продължение на цяла седмица, когато през една снежна надвечер се разделих с доктора и се отправих към дома.
Изминатият ден беше мразовит и острият североизточен вятър режеше. След като той спря при настъпването на вечерта, заваля сняг. Спомням си, че валеше на гъсти, едри снежинки, като настилаше дебела покривка. Шумът от колелата и хорските стъпки отекваше глухо, сякаш улиците бяха покрити с перушина.
Най-късият път до вкъщи — естествено, през такава вечер минавах по най-късия път — водеше през Сейнт Мартинс Лейн. Черквата, която даваше името си на тази улица, по онова време не беше заобиколена с празно място като сега. Като минавах до стъпалата на преддверието, край отсрещния ъгъл ми се мярна едно женско лице. То хвърли поглед към мен, прекоси тясната уличка и изчезна. Беше ми познато. Бях го виждал някъде, но не си спомнях къде. Нещо, което докосваше самото ми сърце, бе свързано мъгляво с него, но когато то ми се мярна, мислите ми летяха другаде и бях съвсем объркан.
На черковните стъпала се виждаше приведената фигура на един човек, който бе свалил товара си върху гладкия сняг, за да го оправи. Щом го забелязах, видях и лицето му. Не мисля, че се спрях в почуда, но когато продължих, той стана, извърна се и тръгна към мен. Стоях лице срещу лице с мистър Пеготи!
Тогава си спомних коя беше жената. Беше Марта, на която Емилия бе дала пари онази вечер в Пеготината кухня. Марта Ендел, до която той не би позволил да види племенницата си, както ми бе казал Хам, дори за всички потънали в морето съкровища.
Здрависахме се сърдечно. Отначало никой от нас не можеше нищичко да продума.
— Мастър Дейви — каза той, като ме притискаше здраво — така ми олеква на сърцето, като ви виждам. Каква щастлива среща, каква щастлива среща!
— Добре дошъл, добри ми стари приятелю! — възкликнах аз.
— Бях си помислил още тази вечер да ви потърся, сър, но тъй като разбрах, че леля ви живее при вас — наминах край Ярмут и там научих това, — побоях се, че може би е вече късно. Реших да дойда рано сутринта, сър, преди да тръгна отново на път.
— Отново? — повторих.
— Да, господине — отвърна той, като поклати търпеливо с глава, — тръгвам още утре.
— Закъде се бяхте запътили сега? — запитах го аз.
— Да си потърся място за пренощуване — каза той, като отърси снега от дългата си коса.
По онова време съществуваше един страничен вход към конюшнята на хана „Златният кръст“, неразривно свързан в паметта ми с нещастието му, почти срещу мястото, където бяхме застанали. Посочих му портата, хванах го подръка и пресякохме улицата. Две или три от общите стаи се отваряха към двора на конюшните; надзърнах в една от тях и като я намерих празна и отоплена от хубав огън, заведох го в нея.
Когато го видях на светлината, забелязах не само че косата му е дълга и разчорлена, но и че лицето му е обгоряло от слънцето. Беше още по-посивял, бръчките по челото му бяха станали още по-дълбоки и целият му вид показваше, че при скитанията си се бе излагал на дъжд, бури и слънце. Но изглеждаше изпълнен със сили, подобно на човек, подкрепян от мисълта за изправената пред него цел и когото нищо не е в състояние да сломи. Той отърси снега от шапката и дрехите си и избърса лицето си, докато аз мислено си отбелязвах всичко това. Като седна на една маса срещу мен, с гръб към вратата, през която бяхме влезли, той отново протегна грубата си ръка и горещо стисна моята.
— Мастър Дейви — каза той, — ще ви разкажа къде съм бил и какво съм научил. Ходих надалеч и научих малко, обаче всичко ще ви разправя!
Позвъних да ни донесат нещо горещо за пиене. Той не искаше нищо по-силно от бира и докато ни я донесат, се грееше на огъня и седеше замислен. На лицето му бе изписана строга тържественост, която не дръзнах да обезпокоя.
— Когато тя беше дете — каза той, вдигайки лице скоро след като останахме сами, — много обичаше да ми приказва за морето и за онези брегове отвъд, блеснали зад тъмносините води. Мислех си понякога, че това занимава ума й, защото баща й се бе удавил. Не знам, но може би й се струваше — или пък се надяваше, — че тялото му е било отвлечено натам, където винаги цъфтят цветя и слънцето весело грее.
— Но да, това е детинска фантазия — казах аз.
— Когато тя се загуби — продължи той, — нещо ми подсказа, че той ще я заведе в онези страни. Знаех си, че ще й разказва чудни неща за тях и че там тя ще стане истинска дама и това ще я накара да го послуша. Когато се видяхме с майка му, бях уверен, че съм прав. Преминах канала и се озовах във Франция, сякаш паднах там от небето.