— Кога стигнахте там? — запитах го аз.
— Преди няколко дни. Зърнах старата ладия, след като се беше стъмнило, и светлината на прозореца. Когато се приближих и погледнах през стъклото, видях онова вярно създание, мисис Гъмидж, да седи самичка край огъня, както се бяхме уговорили. Извиках й: „Не се бой! Това съм аз, Даниъл!“ И влязох. Никога не можех да си представя, че старата лодка ще ми изглежда така чужда!
От един джоб на гърдите си той извади много внимателно малък книжен вързоп, съдържащ две-три писма и нещо друго, обвито в хартия, и го сложи върху масата.
— Първото дошло — каза той, като отдели едно от писмата, — преди да измине една седмица от тръгването ми. Една банкнота от петдесет лири, обвита в хартия и адресирана до мен, пъхната нощем под вратата. Опитала се е да скрие от мен почерка си, но аз веднага го познах!
Той сгъна отново банкнотата, много внимателно и търпеливо, в същата форма, в каквато си беше, и я сложи настрана.
— А това дошло до мисис Гъмидж — продължи той, като отвори друго писмо — преди около два-три месеца. — След като го погледна няколко минути, той ми го подаде, като прибави с нисък глас: — Бъдете така добър да го прочетете, сър.
Ето какво пишеше в него:
„О, какво ли би почувствувала, когато видиш това писмо и разбереш, че го е писала моята лоша ръка! Но се опитай — и не заради мен, а заради вуйчовата добрина, опитай се да смекчиш към мен сърцето си, макар и само за малко! Моля ти се, помъчи се да бъдеш снизходителна към една клета девойка и да напишеш на едно листче дали той е добре и какви са били последните му думи за мен, преди да престанете да споменавате името ми. Пиши ми дали понякога вечер, в часа, когато се прибирах вкъщи, той си мисли за тази, която едно време така много обичаше. Сърцето ми се къса, като си мисля за това! Коленича пред тебе и те умолявам с цялата си душа да не бъдеш така безмилостна към мен, както заслужавам — о, да, много добре знам, че заслужавам това, — а да се смилиш и да ми пишеш нещичко за него. Няма защо да ме наричаш «малка», няма защо да ме наричаш с името, което опозорих. Вслушай се в мъката ми и се смили, напиши ми поне една думичка за вуйчо, когото очите ми никога, никога не ще видят вече на този свят!
Мила, ако сърцето ти е непреклонно към мен — което знам, че би било напълно справедливо, — тогава се обърни към тогова, към когото се показах най-жестока, към този, комуто бях обещала да му стана невеста — и нека той ти каже дали да отхвърлиш клетата ми молба! Ако бъде така състрадателен, че да ти позволи да ми напишеш нещичко — о, аз знам, че той ще стори това, ако само го попиташ, тъй като винаги е бил толкова смел и великодушен, — кажи му тогава, че когато чуя нощем вятъра, струва ми се, сякаш той задухва ядосано към мен, след като е минал край него и край вуйчо, и отправя проклятие към небето срещу мен. Кажи му, че ако ми е писано да умра още утре (о, ако бих била достойна за това, как бих желала да умра!), с последните си думи бих благословила него и вуйчо и с последния си дъх бих се молила за щастието му.“
И в това писмо бяха сложени пари. Пет лири. Не бяха докоснати, както и първите, и той бе сгънал банкнотата по същия начин. Бяха прибавени подробни указания относно адреса, на който трябваше да се изпрати отговорът, и макар да се налагаше той да се препрати през няколко ръце и да не даваше възможност да се разбере ясно къде се е укрила, все пак поне не беше недопустимо да се помисли, че се намира там, където бяха казали, че са я видели.
— Какъв отговор са изпратили? — запитах го аз.
— Понеже мисис Гъмидж не я бива много в писането — отвърна мистър Пеготи, — написал го Хам, а тя го преписала. Съобщили й, че съм отишъл да я търся и й казали какви са били последните ми думи.
— Това в ръката ви друго писмо ли е? — казах аз.
— Пари са, сър — отвърна той, като поразви една хартийка. — Десет лири стерлинги. И вътре беше написано както в първото писмо „От един добър приятел“. Първото бе намерено под вратата, а това дошло по пощата преди два дни. Ще я търся там, където посочва пощенската марка.