Много се измъчвах от въпроса, как да се облека в този знаменателен за мен ден. От една страна, желаех да се представя в най-блестяща светлина, а от друга — боях се да не би да сложа нещо, което да урони в очите на двете лели престижа ми на сериозен млад човек. Следователно постарах се да намеря средния път между двете крайности. Леля одобри външния ми вид, а когато слизахме с Тредълс по стълбата, мистър Дик хвърли подире ни една обувка за късмет.
Тредълс беше прекрасен момък и бях много привързан към него, но не можех да не желая в този важен за мен случай той да нямаше навика да вчесва косата си така право нагоре. Това му придаваше учуден израз, а да не споменавам, че главата му приличаше на метличка за камина, което, както ми нашепваха предчувствията, можеше да се окаже фатално за мисията ни.
Докато вървяхме към Пътни, аз си позволих да му спомена за това, като му казах, че ако би пригладил малко косата си надолу, може би…
— Драги ми Копърфийлд — каза Тредълс, като си махна шапката и разчорли косите си по всички направления, — нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Обаче е невъзможно.
— Не може да се приглади ли? — запитах аз.
— Не — отвърна той. — Нищо не е в състояние да стори това. Дори и петдесеткилограмова тежест да бих държал върху нея по целия път до Пътни, като стигнем там, тя отново ще щръкне веднага щом премахна тежестта. Ти просто нямаш представа колко е упорита моята коса, Копърфийлд. Истински таралеж съм.
Трябва да призная, че това ме поразочарова, но пък и не можех да не остана възхитен от добротата му. Казах му колко много ценя благия му нрав и изразих предположението, че навярно косата му е изсмукала всичкото вироглавство на характера му, тъй като самият той не притежаваше нито капчица такъв недостатък.
— Ох — отвърна Тредълс, смеешком, — уверявам те, нещастната ми коса е нещо наистина знаменито. Вуйчовата жена просто не можеше да я понася. Винаги се оплакваше, че я дразни. Пък и много ми пречеше, когато се влюбих в Софи. Много!
— Защо? Тя имаше ли нещо против?
— О, тя не — отвърна Тредълс. — Обаче по-възрастната й сестра — красавицата — непрестанно ми се подиграваше заради нея. Пък и не само тя — всичките сестри се подиграваха.
— Няма какво да се каже, твърде приятно нещо! — казах аз.
— Да — отвърна той с истинска наивност. — Това е вечната ни шега. Те все разправят, че Софи държи един кичур от нея в сандъчето си и е принудена да го пази в затворена книга, та да не дава възможност на космите да щръкват нагоре. Това често ни разсмива.
— Знаеш ли, Тредълс, твоята опитност може би ще ми помогне. Когато се сгоди за девойката, за която току-що ми разказваше, направи ли официално предложение на родителите й? В твоя случай имаше ли нещо — нещо като това, което сега ни предстои? — прибавих неспокойно аз.
— Виж какво, Копърфийлд — отговори Тредълс, върху чието лице се промъкна сянката на загриженост, — в моя случай това се оказа твърде болезнена работа. Тъй като Софи е много необходима за цялото семейство, нито един от тях не можеше да се помири с мисълта, че някой ден би могла да се омъжи. Дори били решили помежду си, че това никога не ще се случи, и я наричали старата мома. Така че, когато с голяма предпазливост споменах на мисис Крулър…
— Тя майката ли е? — запитах аз.
— Майката — отвърна той. — Когато съвсем предпазливо споменах за намерението си пред мисис Крулър, въздействието на думите ми беше такова, че тя нададе писък и падна безчувствена. В продължение на месеци след това не смеех дори да спомена за женитба.
— Обаче най-после го стори, така ли?
— Да, стори го всъщност преподобният Хорас Крулър — каза Тредълс. — Той е превъзходен човек, примерен във всяко отношение. Обясни й, че като християнка тя е длъжна да се примири с такава жертва (която при това е твърде несигурна) и да не се отнася неприязнено към мен. А колкото до самия мен, Копърфийлд, искрено казано, чувствувах се като същинска граблива птица по отношение на семейството.