— Надявам се, че сестрите взеха твоята страна, нали, Тредълс?
— Не мога да кажа това — отвърна той. — Когато бяхме успели до известна степен да примирим мисис Крулър с тази мисъл, трябваше да го кажем и на Сара. Нали си спомняш, бях ти казал, че Сара е онази с болестта в гръбначния стълб?
— Да, да, спомням си много добре.
— Тя стисна и двете си ръце — каза Тредълс, — като ме гледаше смаяно, затвори си очите, лицето й посивя като олово, цялата се вцепени и в продължение на два дни не поемаше нищо друго освен препечен хляб с вода, който й даваха с чайна лъжичка.
— Какво противно момиче! — забелязах аз.
— О, не, Копърфийлд! Прощавай, но тя е чудесна девойка, обаче е прекалено чувствителна. Всъщност всички са такива. Софи ми каза след това, че угризенията, които изпитала, докато се грижела тогава за Сара, били просто неописуеми. Разбрах, че трябва наистина да й е било много тежко, по собствените си чувства, Копърфийлд: имах усещането, че съм престъпник. След като Сара дойде на себе си, трябваше да го съобщим на останалите осем. Върху всички то по действа по най-различен начин, но и те го приеха крайно мъчително. Двете, малките, които Софи възпитава, едва напоследък престанаха да ме ненавиждат.
— Надявам се, че вече всички са се примирили — казах аз.
— Да, общо взето, примирили са се — каза Тредълс неуверено. — Най-малкото отбягваме да говорим по този въпрос, а неустановеното ми положение и недостатъчните ми средства им са голяма утеха. Представям си каква плачевна сцена ще се разиграе, когато се оженим. Ще прилича по-скоро на погребение, отколкото на сватба. И така ще ме мразят, че им я отнемам!
Когато ме погледна с полусериозно-полукомично поклащане на глава, честното му лице истински ме порази, макар и самият аз да бях така развълнуван и разтреперан при мисълта за това, което ми предстоеше, че просто ми бе невъзможно да съсредоточа вниманието си върху каквото и да било. Когато приближихме къщата на госпожици Спенлоу, бях така неуверен във външния си вид и присъствието на духа си, че Тредълс ми предложи да се подкрепя с чаша бира. Като сторихме това в близкото заведение, той ме заведе със залитащи стъпки до вратата на госпожици Спенлоу.
Когато прислужничката ни отвори, все още нямах чувството, че действително сме пристигнали. Смътно си спомням как прекосихме едно преддверие, в което беше окачен барометър, и влязохме в тиха малка гостна на приземния етаж, откъдето се откриваше изглед към уютна градинка. Знам, че седнах на един диван и видях как косата на Тредълс щръкна, когато той си махна шапката, подобно на онези фигурки, които изведнъж изскачат нагоре, когато се отвори капакът на кутията им. Чувах как един старомоден часовник тиктакаше върху камината и се мъчех да накарам сърцето си да бие в такт с него, обаче не успявах. Огледах се из стаята да видя някаква следа от Дора, но напразно. По едно време ми се стори, че чувам Джип да лае някъде в далечината, след което някой изведнъж задуши джавкането му. По-нататък открих, че бутам Тредълс в камината и се покланям много сконфузено на две сухи, дребнички, възстари дами, облечени в черно. Всяка от тях беше истинско подобие на покойния мистър Спенлоу.
— Моля, седнете — каза едната от двете дами.
След като се спънах в Тредълс и седнах върху нещо, което не беше котка — върху нея бях седнал преди това, — успях дотолкова да възстановя зрението си, та ми стана ясно, че мистър Спенлоу трябва да е бил най-младият в семейството, че между двете сестри трябва да имаше разлика от около шест или седем години и че, както изглеждаше, председател на настоящата конференция беше по-младата, тъй като тя държеше в ръка писмото ми. Колко познато и все пак колко чуждо ми изглеждаше то! Тя го поглеждаше от време на време през лорнета си. Двете бяха облечени еднакво, обаче тази именно сестра носеше роклята си някак по-младежки и сякаш имаше едно воланче или гривна, или брошка в повече и това я правеше да изглежда по-жива. И двете се държаха изправени, бяха церемониални, прецизни, спокойни и въздържани. Тази от тях, която не държеше писмото ми, бе скръстила ръце на гърдите си и приличаше на идол.
— Мистър Копърфийлд, надявам се — каза сестрата с писмото ми в ръка, като се обърна към Тредълс.
Това начало беше застрашително. Тредълс трябваше да обясни, че аз съм мистър Копърфийлд — нещо, което потвърдих, а те трябваше да се отърват от предварително възприетото мнение, че Тредълс е мистър Копърфийлд, и изобщо бяхме попаднали в хубава бъркотия. И за да се усили тя, и тримата чухме как Джип ясно излая още два пъти, след като някой отново задуши гласа му.
— Мистър Копърфийлд! — каза сестрата с писмото.