Знам, че направих нещо — навярно се поклоних — и целият се превърнах във внимание, когато се намеси и другата сестра.
— Сестра ми Лавиния — каза тя, — бидейки компетентна по тези въпроси, ще ви изложи какво считаме най-подходящо за благото на двете страни.
По-късно открих, че мис Лавиния е сведуща по въпросите от сърдечно естество поради това, че едно време съществувал някой си мистър Пиджър, който играел вист и за когото се предполагало, че бил увлечен по нея. Моето лично мнение е, че това е било само тяхно предположение и че Пиджър никога не е хранил подобни чувства — на които, доколкото можах да разбера, никога не е дал никаква гласност. Както мис Лавиния, така и мис Клариса обаче се бяха вживели в предразсъдъка, че той бездруго би открил чувствата си, ако младостта му (през шестдесетгодишната му възраст) не е била прекъсната от преливане, чиито резултати той се опитал да заглади чрез поглъщане на огромно количество минерална вода. У тях дори се таеше подозрението, че е починал вследствие на тайната си любов. Трябва обаче да отбележа, че окаченият му в къщата портрет, където беше показан с нос, напомнящ дамаска роза, никак не сочеше наличността на такава тайна страст.
— Няма да засягаме миналото на вашата история — каза мис Лавиния. — Смъртта на клетия ни брат Франсис заглади всичко това.
— Ние нямахме обичай да бъдем в чести връзки с брат ни Франсис — каза мис Клариса, — макар и да не съществуваше открито скъсване на отношенията ни. Франсис пое своя път, а ние — нашия. Решихме, че така е най-добре за благото и на двете страни. И така си беше.
Когато говореше, всяка една от сестрите се навеждаше малко напред и след като изричаше думите си, наново се изправяше вдървено на стола си. Мис Клариса нито за миг не помести ръцете си. От време на време тя барабанеше върху тях с пръсти — навярно това бяха някакви менуети и маршове, — обаче не ги помръдваше.
— Положението, или по-право, предполагаемото положение на племенницата ни твърде много се е променило след смъртта на брат ни — каза мис Лавиния — и следователно смятаме, че и мненията му относно нейното положение вече са невалидни. Нямаме основание да се съмняваме, мистър Копърфийлд, че вие сте младеж с благородни качества и честен характер, както и че сте искрен в чувствата, които храните — или които си въобразявате, че храните — към нашата племенница.
Отговорих, както винаги, когато имах случай за това, че никой никога не е обичал така, както аз обичам Дора. Тредълс ми дойде на помощ, като промърмори нещо в същия дух.
Мис Лавиния се готвеше да каже нещо, когато мис Клариса, която изглеждаше изпълнена от желание да прави намеци за брат си Франсис, отново се намеси:
— Ако Дорината майка — каза тя, — веднага, когато се омъжи за брат ни, бе казала, че за нас няма място на обедната им маса, това би било по-добре за благото и на двете страни.
— Сестро Клариса — каза мис Лавиния — няма защо сега да засягаме този въпрос.
Сестро Лавиния — каза мис Клариса, — той е свързан с настоящия ни разговор. В твоята страна на работата, относно която само ти си компетентна, аз и не мисля да се бъркам. Обаче относно тази мога да изкажа мнението си. Би било по-добре за благото и на двете страни, ако Дорината майка, когато се омъжи за брат ни Франсис, бе заявила откровено какви са намеренията й. Тогава ние бихме знаели какво да очакваме. Бихме казали: „Моля, никога не ни канете“ — и тогава всички възможни недоразумения биха били избягнати.
След като мис Клариса поклати глава, мис Лавиния подхвана отново, като пак хвърли поглед към писмото ми през лорнета си. Между другото трябва да отбележа, че и двете сестри притежаваха малки, кръгли, бляскащи очи, прилични на очите на птички. Пък и самите те имаха вид на такива. Имаха внезапни, припрени движения и начинът, по който се оправяха и държаха, ги правеше прилични на канарчета.
Както споменах, мис Лавиния отново заговори.
— Вие искате позволение, мистър Копърфийлд, от сестра ми и мен да ни правите посещения като годеник на нашата племенница.
— Ако нашият брат Франсис — намеси се пак мис Клариса (ако изобщо нещо толкова кротко бих могъл да нарека намесване) — желаеше да се загради само с атмосферата на съда, какво право имахме ние да се бъркаме? Положително никакво. Ние винаги сме били далеч от всякакво желание да се бъркаме комуто и да било. Но защо той не каза това изрично? Тогава щеше да ни бъде съвсем ясно, че брат ни Франсис и съпругата му ще си имат тяхното общество, а сестра ми Лавиния и аз — нашето. Надявам се, ние сами можем да си намерим такова.
Тъй като тези думи, изглежда, бяха отправени към Тредълс и мен, както той, така и аз казахме нещо в отговор. Неговите думи не можаха да се чуят. Доколкото си спомням, моята забележка гласеше, че така би било по-добре за всички засегнати. Сам не знаех какво исках да кажа с това.