О, колко прекрасна беше тя в черната си рокля и как отначало се разплака и зарида, като не искаше да излезе иззад вратата! Колко мили бяхме един към друг, когато най-после тя се реши да излезе и какво блаженство ме обхвана, когато извадихме Джип от грейката и му дадохме възможност отново да види светлината. Как кихаше той и колко щастливи бяхме и тримата, че отново сме се събрали!
— Скъпа моя Дора! Сега ти наистина си моя завинаги!
— О, не говори така! — замоли се тя. — Моля ти се!
— Дора, не си ли моя завинаги?
— О, да, разбира се, че съм — извика тя, — но така съм изплашена!
— Изплашена ли, миличка?
— Да, да. Той никак не ми харесва. Защо не си отиде?
— Кой, душице моя?
— Твоят приятел — каза Дора. — Това съвсем не е негова работа. Какъв ли е глупак!
— Любов моя! (Нищо не можеше да бъде така мило като детинското й държане.) Та той е най-доброто същество на света!
— О, на нас никак не ни трябват разни добри същества! — намуси се Дора.
— Скъпа моя, когато го опознаеш по-добре, непременно ще го обикнеш. А ето че и леля ми ще дойде тук скоро и тогава ти и нея ще обикнеш.
— Не, моля ти се, не я довеждай! — каза Дора, като ме целуна изплашено и си скръсти ръцете. — Недей. Знам, че е свадлива и досадна старица! Не я довеждай тука, Доди! (Така бе опорочила Дора името ми.)
Увещанията ми бяха излишни, затова се засмях, радвах й се и се чувствувах съвсем влюбен и щастлив. Сетне тя ми показа новия трик на Джип — да стои на задните си крака в ъгъла, — нещо, което той успя да стори за миг, веднага след което падна на четирите си крака. Не знам колко дълго щях да седя там, забравил за Тредълс, ако мис Лавиния не бе дошла да ме вземе. Тя много обичаше Дора (каза ми, че Дора много приличала на нея, когато самата тя била на Дорина възраст. Изглежда, че доста трябва да се е изменила оттогава) и се отнасяше с нея също като с играчка. Исках да убедя Дора да дойде с мен и да се види с Тредълс, но като й предложих това, тя избяга в стаята си и се заключи отвътре; така че отидох при Тредълс без нея. Когато си тръгнахме, просто хвърчах от радост.
— Нищо не може да бъде по-задоволително от това — каза Тредълс. — Лелите са наистина приятни дами. Никак няма да се учудя. Копърфийлд, ако ти се ожениш години преди мен.
— Твоята Софи свири ли на някакъв инструмент, Тредълс? — запитах го аз със сърце, изпълнено с гордост.
— Свири достатъчно добре на пиано, за да може да учи по-малките си сестрички — отговори ми той.
— Ами пее ли?
— О, да. Понякога пее балади, за да развеселява другите, когато не са в добро настроение. Но само любителски.
— А не си ли акомпанира с китара?
— О, не!
— А рисува ли?
— Никак не умее — каза Тредълс.
Обещах на Тредълс, че ще му дам възможност да чуе как Дора пее и да я види как рисува цветя. Той ми отвърна, че това ще му достави голямо удоволствие, и ние продължихме към дома, хванати подръка, в отлично душевно разположение. Отново поведох разговор за Софи и той говореше за нея с такава нежна любов, че наистина се възхитих. Сравнявах я в ума си с Дора, като с голямо вътрешно удоволствие си отбелязвах Дорините преимущества, обаче откровено си признавах, че тя действително изглежда прекрасна девойка за Тредълс.
Разбира се, веднага разказах на леля за сполучливия изход на посещението си, както и за всичко, което бяхме приказвали. Тя много се радваше, като ме виждаше толкова щастлив, и обеща да посети Дорините лели в най-скоро време. Но нея вечер така дълго се разхождаше из стаите, докато аз пишех на Агнеса, че взех да се чудя дали не възнамерява да се разхожда така до сутринта.
Писмото ми до Агнеса беше изпълнено с горещи благодарности. В него й разправих всичко, което бях постигнал благодарение на съветите й. Тя ми отговори още със следващата поща. Писмото й беше весело и обнадеждаващо. Оттогава нататък я виждах все весела.
Сега бях по-зает отвсякога. Всеки ден отивах в Хайгит. Пътни беше доста далеч, а аз, естествено, исках да ходя там колкото можеше по-често. Тъй като ми беше съвсем неудобно да отивам там и на чай, както ми бяха предложили, склоних мис Лавиния да ми позволи да ги посещавам всяка събода следобед, без това да ми бъде пречка за неделните визити. Така краят на седмицата за мен беше блажено време и през останалите дни живеех само с мисълта за събота и неделя.
Открих с истинско облекчение, че, общо взето, леля ми и Дорините лели се погаждат много по-добре, отколкото можех да очаквам. Леля направи обещаното посещение няколко дни след моя разговор с тях и след още няколко дни и Дорините лели й върнаха визитата с необходимата висота, с необходимата за случая церемониалност. Подобни, още по-приятелски, посещения се правеха и след това, обикновено в промеждутък от три или четири седмици. Знам, че леля твърде много смайваше Дорините лели, като напълно пренебрегваше благородната употреба на превозните средства и отиваше пешком в Пътни по всяко време — както веднага след закуската, така и точно преди чая. Много ги смущаваше начинът, по който носеше бонето си, както й биваше удобно, без ни най-малко да се съобразява със светските предразсъдъци по този въпрос. Двете дами скоро решиха, че леля е чудачка и малко нещо мъжкарана, обаче необикновено умна. И макар от време на време да ги шокираше твърде много, като изразяваше еретически мнения относно общоприетите условности, тя ме обичаше твърде много, за да пожертва някои от дребните си чудатости за постигането на всеобщо разбирателство.