Едничкият член на нашето малко общество, който категорично отказа да се приспособи към обстоятелствата, беше Джип. Веднага щом зърнеше леля, той показваше всичките си зъби, свиваше се под някой стол и непрестанно ръмжеше, като от време на време завиваше жално, сякаш присъствието й му беше непоносимо. Какво ли не опитвахме с него — увещавахме го, мъмрехме го, биехме го, заведохме го в квартирата ни на Бъкингам Стрийт (където за най-голям ужас на всички присъствуващи той веднага се нахвърли върху двете котки), обаче въпреки всичко това никога не успя да привикне към лелиното общество. Понякога му се струваше, че е надвил неприязънта си и в продължение на няколко минути се държеше дружелюбно, но веднага след това вирваше чипия си нос и така започваше да вие, че не ни оставаше нищо друго, освен да го омотаем в нещо и да го поставим в грейката за чинии. Най-после винаги, когато леля ми се появяваше на пътната порта, Дора го увиваше и редовно го слагаше там.
Имаше едно нещо, което ме смущаваше, и то беше обстоятелството, че сякаш по общо съгласие с Дора се отнасяха като с някаква хубава играчка. Леля, с която тя постепенно се сближи, винаги я наричаше Малкото цветенце; а най-голямото удоволствие на мис Лавиния беше да й услужва, да й къдри косата, да й прави разни украшения и изобщо да се отнася с нея като с галено дете. Това, което вършеше мис Лавиния, биваше, естествено, следвано от мис Клариса. Всичко туй ми се струваше твърде чудновато, обаче изглежда, че всички гледаха на Дора така, както тя гледаше на Джип.
Реших, че трябва да поговоря с Дора по този въпрос, и веднъж когато бяхме излезли на разходка (след като бе минало известно време, мис Лавиния ни бе позволила да се разхождаме сами), й казах, че бих желал да ги накара да се държат по-иначе към нея.
— Защото, скъпа моя, ти не си дете — напомних й аз.
— Ето! — възкликна Дора. — Сега ще се разсърдиш!
— Да се разсърдя ли, любов моя?
— Но те са много мили към мен и аз съм наистина щастлива — каза Дора.
— Добре, но, скъпа моя, ти можеш да бъдеш щастлива и пак да се отнасят разумно с теб! — казах аз.
Дора ме погледна укоризнено — колко мил беше погледът й! — и се разхълца, като каза, че ако не я харесвам, много й е чудно защо толкова много съм искал да се сгодя за нея.
Какво друго можех да сторя, освен да изсуша с целувки сълзите й и да й кажа, че я обожавам!
— Аз съм много чувствителна и ти не трябва да бъдеш жесток с мен, Доди! — каза тя.
— Жесток ли, миличката ми! Като че ли човек би могъл да бъде жесток с теб!
— Тогава не ми намирай грешки и аз ще бъда добра — каза Дора, като сви устата си във форма на розова пъпка.
Просто се очаровах, когато самичка пожела да й дам готварската книга, за която веднъж й бях говорил, и да й покажа как се водят сметки, за което също й бях обещал. При следващото си посещение й донесох книгата (като предварително я дадох да я подвържат красиво, за да й се види по-привлекателна и по-малко досадна) и докато се разхождахме, й показах един стар лелин сметководен тефтер и й дадох тетрадка за водене на сметки, както и една гиздава кутийка с моливи, за да се упражнява в домашно счетоводство.
Обаче готварската книга причиняваше на Дора главоболие, а цифрите я разплакваха. Тя казваше, че те не искат да се съберат, и затова ги изтриваше и вместо тях изпълваше цялата тетрадка с малки букетчета, както и с моя образ и този на Джип.
След това на игра се опитах да й предавам уроци по домакинство, когато съботен ден следобед се разхождахме. Така например, когато понякога минавахме покрай някоя месарница, й казвах:
— Представи си, миличка, че сме женени и че ти трябва да купиш агнешка плешка за обед, ще знаеш ли как да сториш това?