— Видите ли, мастър Копърфийлд — каза той, като ми натрапи присъствието си и дойде да се разхожда с мен в градината на доктора, — когато човек обича, той не може да не е малко ревнив — най-малкото би желал да не изпуска из око любимата си.
— От кого я ревнуваш сега? — запитах го аз.
— Благодарение на вас, мастър Копърфийлд — отвърна ми той, — точно сега не я ревнувам от никого — поне не от някой мъж.
— Да не би да искаш да кажеш, че я ревнуваш от жена?
Той ме погледна косо със зловещите си червени очи и се изсмя.
— Боже мой, мастър Копърфийлд — би трябвало да кажа, мистър, но това ми е толкова по-естествено, — вие правите такива намеци, че сякаш измъквате думите ми като с тирбушон. Няма защо да крия от вас — продължи той, като сложи приличната си на риба ръка върху моята, — общо взето, нямам голяма слабост към жените, особено към мисис Стронг.
Очите му, вперени в моите, сега изглеждаха зелени и бяха изпълнени с лукавство.
— Какво искаш да кажеш с това? — запитах го аз.
— Макар и да съм адвокат, мастър Копърфийлд — отвърна той, като се ухили, — поне сега казвам точно това, което мисля.
— А какво искаш да изразиш с погледа си? — попитах го тихичко аз.
— С погледа си ли? Боже мой, Копърфийлд? Що за въпрос? Какво искам да изразя с погледа си ли?
— Да — казах аз. — С погледа си.
Това, изглежда, много го забавляваше и той се засмя толкова сърдечно, колкото беше в природата му. След като почеса с ръка брадичката си, каза много бавно, със сведени надолу очи, продължавайки да се почесва:
— Когато бях само скромен стажант, тя винаги гледаше на мен с презрение. Постоянно викаше Агнеса у дома си, а беше много добра приятелка и на вас, мастър Копърфийлд. Аз обаче бях твърде нищожен за нея.
— Е? — казах аз. — И какво от това, дори и да е било така?
— Бях твърде нищожен и за него — продължи Юрая с голяма отчетливост и със замислен глас, като продължаваше да почесва брадата си.
— Нима толкова малко познаваш доктора, та да предполагаш, че той изобщо обръща внимание на съществуването ти, когато не си пред очите му? — казах аз.
Той отново ми хвърли кос поглед, като издаде напред брадичка, за да му е по-удобно да я почесва, и каза:
— Но думата ми съвсем не е за доктора! О, не, клетият човечец, говоря ви за мистър Молдън!
Сърцето ми замря. В миг видях, че всичките ми стари съмнения и зли предчувствия относно този въпрос и цялото щастие и спокойствие на доктора сега са предоставени на милостта на този лукав човек.
— Той не можеше да влезе в кантората, без да ми заповядва и да се разпорежда — каза Юрая. — И това вършеше вашият светски човек, няма що! Аз бях много смирен и скромен — а и сега съм такъв. Обаче това никак не ми се нравеше — нито пък сега ми се нрави.
Той престана да почесва брадата си и така всмука навътре бузите си, докато те сякаш се срещнаха, като през всичкото време не ме изпускаше от косия си поглед.
— Тя е една от тези, които вие считате за прекрасни жени, нали — продължи той, когато лицето му малко по малко бе придобило естествената си форма, — и не може да бъде приятелка на хора като мен, знам това. Тя е точно този тип особа, която би научила моята Агнеса на най-различни трикове. Макар да нямам слабост към жените, мастър Копърфийлд, винаги съм имал очи на главата си, и то от твърде отдавна. Ние, нищите, си имаме очи и доста добре виждаме с тях.
Опитах се да изглеждам, че не разбирам нищо и че съм съвсем спокоен, обаче разбрах по лицето му, че не съм успял.
— Сега няма да се оставя да бъда тъпкан в калта, Копърфийлд — продължи той, като вдигна тази част от лицето си, където биха били веждите му, ако ги притежаваше, и каза със злобно задоволство. — И ще направя всичко, за да прекратя това приятелство. Аз не го одобрявам. Не ще се посвеня да ви призная, че съм доста ревнив и не ще търпя никакви вмешателства. Не бих желал да рискувам да се плетат интриги зад гърба ми.
— Самият ти непрестанно плетеш интриги и затова си въобразяваш, че и другите вършат същото спрямо теб — казах му аз.
— Може и така да е — отвърна той, — обаче аз имам своята цел в живота, както се изразява моят съдружник, и съм готов със зъби и нокти да се боря, за да я постигна. Няма да позволя да се злоупотребява със смирението ми и не ще оставя да ми се пречкат на пътя. Да, мастър Копърфийлд, те трябва да ме оставят на мира!
— Не те разбирам — казах му аз.
— Наистина ли? — отвърна ми той с едно от обичайните си кълчения. — Като имам предвид вашата прозорливост, това твърде много ме учудва, мастър Копърфийлд. Друг път ще се старая да се изразявам по-просто. Този конник вън на вратата мистър Джек Молдън ли е, сър?