— Не мислиш ли, Доди, че ако тя ми бе приятелка от по-отдавна, щях да бъда може би по-умна? — каза Дора със светнали очи, като си играеше с едно от копчетата на жилетката ми.
— Любов моя — казах аз, — що за глупост!
— Наистина ли мислиш, че е глупост? — отвърна Дора, без да ме погледне. — Сигурен ли си?
— Разбира се!
— Забравила съм точно каква роднина ти е Агнеса, скъпо глупаво момченце — каза тя, като продължаваше да върти копчето ми.
— Не ми е кръвна роднина — отвърнах аз, — обаче сме отрасли заедно, като брат и сестра.
— Чудя се защо изобщо си се влюбил в мен — каза Дора, като се залови с друго копче.
— Навярно защото не ми е било възможно да те видя, без да те обикна, Дора!
— Ами ако никога не ме беше срещнал? — запита Дора, като продължи със следващото копче.
— Ами ако изобщо не се бяхме родили! — казах весело аз.
Чудех се какви са мислите й, когато мълчаливо и с възхищение наблюдавах как малката й мека ръчица се движеше по копчетата ми, буйната й коса лежеше върху гърдите ми, а клепките на сведените надолу очи леко се повдигаха, като следваха движенията на пръстите й. Сетне очите й срещнаха моите и тя застана на пръсти, за да ми даде по-замислено от друг път прощалната си целувчица — веднъж, дваж, три пъти — и си излезе от стаята.
Не след дълго всички се завърнаха заедно и Дорината необичайна замисленост бе напълно изчезнала. Тя се смееше, решена да накара Джип да покаже всичките си трикове, преди да дойде дилижансът. Това ни отне доста време (не толкова благодарение на разнообразието на номерата на Джип, колкото поради нежеланието му да ни ги покаже) и все още представлението не беше свършило, когато на вратата се чу пристигането му. Дора и Агнеса се простиха забързано, но с обич, и Дора обеща да пише на Агнеса (която не трябваше да обръща внимание на Дорините глупости), а и Агнеса обеща да направи същото и при вратичката на дилижанса те отново се сбогуваха, а сториха това и трети път, когато Дора, въпреки протестите на мис Лавиния изтича още веднъж, за да напомни на Агнеса за писмата и да разлюлее към мен къдриците си.
Дилижансът трябваше да ни остави край Ковънт Гардън, откъдето щяхме да вземем друг дилижанс за Хайгит. Очаквах с нетърпение късата разходка между единия дилижанс и другия, за да чуя Агнесините похвали за Дора. Ах, и какви похвали бяха те! С каква жар и с каква любов ми говореше тя за милото създание, което бях покорил, и за невинната прелест на държането й! Колко грижливо и как деликатно ми напомняше тя, без да дава вид, че върши това, за дълга, който имах спрямо сирачето!
Никога, никога не бях обичал Дора така дълбоко и с такава вярност, както я обичах онази вечер. Когато отново слязохме и тръгнахме под лунната светлина по притихналия път, който водеше към дома на доктор Стронг, казах на Агнеса, че това е нейно дело.
— Когато седеше до нея — казах аз, — ти ми изглеждаше също така неин ангел хранител, както и мой, а на такъв ми приличаш и сега, Агнеса.
— Безсилен ангел — каза Агнеса, — обаче верен.
Ясният й глас докосна самото ми сърце и й казах съвсем естествено:
— Знаеш ли, Агнеса, днес ми се стори, че си възвърнала спокойната си веселост, свойствена само на теб и никому другиму, и това ме кара да вярвам, че сега животът ти вкъщи е по-щастлив.
— Вътрешно съм щастлива и на душата ми е леко — каза тя.
Погледнах спокойното й, извърнато нагоре лице и ми се стори, че звездите го правят така благородно.
— Вкъщи няма никаква промяна — каза Агнеса след малко.
— Не е ли правен нов намек за… не искам да те тревожа, Агнеса, но не мога да не попитам… не е ли правен намек за онова, за което разговаряхме, когато се видяхме последния път? — запитах я аз.
— Не, никакъв — отвърна тя.
— Много съм размишлявал по този въпрос — казах аз.
— Не трябва да се тревожиш. Не забравяй, че вярвам в тържеството на правдата и на чистата любов. Не се безпокой за мен, Тротууд — прибави тя след малко. — Никога не ще предприема стъпката, от която се боиш.
Макар че когато разсъждавах хладнокръвно, никога не се страхувах от това, сега почувствувах неописуемо облекчение, когато ме увери със собствените си искрени устни, и й го казах с жар.
— И когато това посещение свърши — тъй като може би друг път няма да имаме възможност да разговаряме сами, — колко време ще измине, преди отново да дойдеш в Лондон, скъпа ми Агнеса?
— Навярно няма да е скоро — отвърна ми тя. — Струва ми се, че ще е най-добре — заради татко — да си седя вкъщи. Изглежда, че за известно време не ще имаме възможност да се виждаме често; обаче редовно ще пиша на Дора и по този начин постоянно ще чуваме един за друг.