Бяхме дошли до малкия двор на вилата на доктора. Беше вече късно. В стаята на мисис Стронг светеше и като посочи нататък, Агнеса ми пожела лека нощ.
— Не се безпокой — каза тя, като ми подаде ръката си — за нашите грижи и тревоги. Нищо не може да ми достави такава радост, както твоето щастие. Ако някога ми е нужна помощта ти, можеш да бъдеш сигурен, че ще ти я поискам. Дано бог да е винаги с теб!
В лъчезарната й усмивка и в тези последни звуци на веселия й глас сякаш отново виждах и чувах моята Дора край нея. Застанах за малко, загледан през тераската към звездите, със сърце, изпълнено с любов и признателност, и сетне бавно си тръгнах. Бях наел легло в една прилична близка странноприемница и се бях запътил към портата й, когато, обръщайки случайно глава, забелязах, че в докторовия кабинет свети. С угризение ми хрумна, че може би той работи върху речника без моята помощ. За да разбера дали наистина е така и най-малкото, да му пожелая лека нощ, ако го намерех сред книгите му, се върнах и като прекосих преддверието, отворих полекичка вратата и влязох.
За мое учудване първият човек, когото забелязах под меката светлина на засенчената лампа, беше Юрая. Той беше застанал близо до нея, с едната си костелива ръка върху устата, а другата върху масата на доктора. Докторът седеше на работния си стол, закрил лице с двете си ръце. Мистър Уикфийлд, много разтревожен и развълнуван, се беше навел напред и нерешително докосваше ръката на доктора.
За миг предположих, че докторът е нещо болен. Под това впечатление бързо направих крачка напред, когато срещнах погледа на Юрая и разбрах каква е работата. Бих се оттеглил, обаче докторът ми направи знак да остана и аз го послушах.
— Най-малкото — забеляза Юрая, като изкълчи противното си тяло — бихме могли поне да затворим вратата. Няма защо да правим това достояние на целия град.
При тези думи той отиде на пръсти до вратата, която бях оставил отворена, и внимателно я затвори. Сетне се върна и зае предишното си положение. В гласа и в държането му се четеше прекалено подчертано съчувствие, по-непоносимо — поне за мен — от всяко друго поведение, което би възприел.
— Чувствувах се длъжен, мастър Копърфийлд — каза Юрая, — да посоча на доктор Стронг онова, за което двамата с вас разговаряхме. Но тогава вие сякаш не ме разбрахте.
Погледнах го, без да отговоря, и като се приближих до добрия си стар учител, промълвих няколко думи на утеха и облекчение. Той сложи ръка върху рамото ми, както имаше обичай, когато бях още малък, но не вдигна посивялата си глава.
— Тъй като вие не ме разбрахте — продължи Юрая със същия учтив глас, — аз си позволявам свободата да забележа смирено, понеже се намирам между приятели, че привлякох вниманието на доктора върху поведението на мисис Стронг. Уверявам ви, Копърфийлд, против обичая ми е да се занимавам с такива неприятни истории, обаче в живота тъй се случва, че всички се занимаваме с неща, с които не искаме да имаме нищо общо. Точно това исках да ви кажа, господине, когато вие не ме разбрахте.
Като си спомня сега за лисичия му поглед, чудя се как съм се стърпял тогава да не го хвана за гушата и да го разтърся, докато дъхът му спре.
— Изглежда, че не съм се пояснил както трябва — продължи той, — а и не разбрах добре вашите думи. И двамата, естествено, не бяхме много склонни да се задълбочаваме в такъв един въпрос. Както и да е, най-после реших да говоря открито и затова споменах на доктор Стронг, че… — казахте ли нещо, сър? — обърна се той към доктора, който простена. Този звук би трогнал всяко сърце, помислих си аз, освен Юрая.
— … споменах на доктор Стронг — продължи той — за онова, което всеки може да забележи, а именно, че мистър Молдън и прекрасната и приятна съпруга на доктора са прекалено мили един към друг. Наистина дошло е време (тъй като всички сме замесени по един или друг начин в разни неприятни неща), когато трябва да се открие пред доктор Стронг това, което за всички беше ясно като бял ден още преди мистър Молдън да замине за Индия, за което той си намери извинение да се върне оттам и което неотлъчно го държи тук. Когато влязохте, сър, тъкмо подканвах своя съдружник — каза той, като се обърна към него — да заяви под честна дума на доктор Стронг дали и той не е на същото мнение от дълги години насам. Хайде, мистър Уикфийлд! Ще бъдете ли така добър да ни го кажете? Да или не, сър? Хайде, продумайте!
— За бога, драги ми докторе — каза мистър Уикфийлд, като отново сложи нерешителната си ръка върху рамото му, — не отдавайте голямо значение на подозренията, които някога може би съм хранил.