Юрая Хийп подсмъркна. Изглежда, за да изрази съчувствие.
— Да, Ани никога не би била изложена на тях, ако не бях аз — каза докторът. — Господа, както знаете, сега аз съм стар човек. Тази вечер чувствувам, че няма да живея дълго. Но съм готов с главата си да гарантирам, да, с главата си, за верността и честността на тази жена.
Струва ми се, че и най-блестящият образ на рицарството, най-пълният въплътител на благородството и романтиката, които някога художниците са създали, не би могъл да каже това с по-внушително достойнство от чистосърдечния стар доктор.
— Няма да отричам — и като че ли винаги съм бил несъзнателно готов да си призная, — че може би неволно съм въвлякъл тази жена в нещастен за нея брак. Аз съм човек, несвикнал да наблюдава, и не мога да не се убедя, че наблюденията на неколцина души с различна възраст и положение, водещи до едно и също заключение, са по-верни от моите.
И друг път съм споменавал как съм се възхищавал от великодушното му държане към младата му съпруга; обаче почтителната нежност, с която се изразяваше за нея през време на настоящия ни разговор, и достигащото до благоговение чувство, с което отхвърляше и най-малкото съмнение за нейната вярност, го издигнаха неимоверно много в очите ми.
— Ожених се за тази девойка — продължи докторът, — когато беше още твърде млада. Взех я при себе си, когато характерът й още не се беше оформил. И дотолкова, доколкото той изобщо се е изградил, мога да кажа, че аз съм имал щастието да сторя това. Познавах баща й добре. Познавах добре и нея. Научих я на това, което можех, от любов към благородните й и добродетелни качества. Ако, както се страхувам, съм й навредил, поради това, че макар несъзнателно, съм се ползувал от нейното чувство на благодарност, моля, в сърцето си тази девойка да ми прости!
Той прекоси стаята и отново се върна на същото място. Сериозността на обзелото го чувство караше гласа му да потрепва, също както потрепваше и ръката, с която бе уловил стола.
— Считах, че за нея аз съм заслон срещу житейските беди и опасности. Убеждавах сам себе си, че макар много по-млада, тя ще живее при мен доволна и спокойна. Вярвайте ми, господа, никога не съм бил сляп за мисълта, че ще дойде време, когато ще я оставя, свободна и все още млада и привлекателна, но вече по-зряла.
Благородството и великодушието преобразяваха невзрачната му фигура. От всяка негова дума лъхаше сила, която никакво друго качество не би могло да й придаде.
— Животът ми с тази девойка е бил много щастлив. До тази вечер никога не съм преставал да благославям деня, в който извърших такава несправедливост спрямо нея.
Гласът му, който при тези думи отпадаше все повече и повече, пресекна за малко, след което той продължи:
— Веднъж събуден от мечтите си — а в един или друг смисъл винаги съм си бил мечтател, — виждам много добре колко е естествено за нея да изпитва съчувствие към равния й по години приятел от детинство. Боя се, че действително е възможно тя да гледа на него с невинно съжаление, без никакви лоши мисли, за онова, което би могло да стане, ако не съм бил аз. През тези горестни минути съзнавам много добре значението на много неща, които съм виждал, без да ги разбирам. Но след този разговор, господа, името на тази скъпа за мен жена не трябва да бъде докосвано от никаква дума, никаква мисъл на съмнение.
Известно време очите му блестяха и гласът му се носеше твърдо, сетне той замълча, а после продължи както по-рано.
— Едничкото нещо, което ми остава, е да понасям колкото мога по-смирено съзнанието за нещастието, което съм причинил. Тя е, която трябва да обвинява, не аз. Да я спася от жестоките подозрения, които дори приятелите ми хранят към нея, става мой дълг. Колкото по-уединено живеем, толкова по-добре ще го изпълня. И когато дойде време — дано това да е скоро, ако е такава божията воля, — когато смъртта ще ме освободи от задължението ми, последният ми поглед ще се спре на чистото й лице с безкрайна любов и доверие и тогава ще я оставя без съжаление на една по-щастлива съдба и по-светли дни.
Не можех да го виждам, тъй като очите ми бяха замъглени от сълзите, които благородството и добротата му събудиха в очите ми. Той се доближи до вратата, когато прибави:
— Господа, аз ви разкрих сърцето си. Надявам се, вие ще уважите това. Никога вече не ще повтаряме думите, които се казаха тази вечер. Уикфийлд, подайте ми приятелската си ръка и ми помогнете да се кача горе!
Мистър Уикфийлд бързо се приближи до него. Без да разменят нито дума, те излязоха заедно от стаята, а Юрая ги проследи с поглед.