— Е, мастър Копърфийлд! — каза Юрая, като се обърна смирено към мен. — Работата не взе точно този обрат, който би могъл да се очаква, тъй като старият учен — такъв благороден човек — е сляп като прилеп. Но все едно, това семейство вече не е страшно!
Достатъчен ми беше само звукът на гласа му, за да изпадна в такава ярост, в каквато никога не съм изпадал нито преди, нито след това.
— Подлец такъв — казах аз, — как посмя да въвлечеш и мен в гнусните си интриги? Как смееш и сега да ми говориш, долен негоднико, и да даваш вид, че заедно сме разисквали сплетните ти?
Застанали един срещу друг, съзрях в скритото тържество, изписано на лицето му, онова, което вече ми беше добре известно: той нарочно ми се бе доверил, само и само да ме огорчи, и умишлено ме беше уловил в капана си именно с тази цел. Не можах да понеса това. Мършавата му буза беше така изкусително близо до мен, че я ударих с разперената си длан с такава сила, че пръстите ми пламнаха, сякаш ги бях изгорил.
Той хвана ръката ми в своята и ние застанахме уловени така и загледани един в друг. Стояхме тъй дълго, достатъчно дълго, за да забележа как белите следи от пръстите ми се заличиха от лицето му, като вместо това оставиха червени белези, по-ярки и от зачервеното му лице.
— Копърфийлд — каза той най-после със задъхан глас, — да не би да сте се побъркали?
— Вече не ще имам нищо общо с теб — казах аз, като си измъкнах ръката от неговата. — Куче такова, отсега нататък няма да те погледна.
— О, нима? — каза той и сложи ръка върху свитата си от болка буза. — Но може би това няма да ви се удаде. Не мислите ли, че постъпвате неблагодарно?
— Достатъчно често съм ти давал да разбереш, че те презирам — казах аз. — А сега ти го показах по-ясно от всякога. Нужно ли е да се страхувам, че би навредил на всеки, който е около тебе? Нима ти някога вършиш нещо друго?
Той отлично разбра намека за съображенията, които досега ме бяха въздържали в отношенията ми с него. Склонен съм да мисля, че нито бих го ударил, нито бих направил този намек, ако не бе уверението, което Агнеса ми беше дала тази вечер. Но това няма значение.
Последва ново дълго мълчание. Докато ме гледаше, очите му сякаш приемаха всички възможни цветове, които можеха да направят едни очи противни.
— Копърфийлд — каза той, като отмахна ръка от бузата си, — вие винаги сте били против мен. Знам, че винаги е било така, докато живеехте у мистър Уикфийлд.
— Можеш да мислиш, каквото си искаш — казах аз, все още изпълнен с усилващ се гняв. — Ако не е вярно, толкова по-добре за теб.
— И при все това винаги съм бил добре разположен към вас, Копърфийлд!
Благоволих да не му отговоря и като си взех шапката, упътих се да си изляза, когато той застана между мен и вратата.
— Копърфийлд — каза той, — за една кавга са нужни две страни. Аз не ще бъда едната.
— Можеш да вървиш по дяволите! — отвърнах аз.
— Не казвайте това! — заяви той. — Знам, че после ще съжалявате. Как можете да се показвате толкова по-низкостоящ от мен, че да проявявате такава зла воля спрямо личността ми? Но аз ви прощавам.
— Прощаваш ми! — повторих презрително аз.
— Да, прощавам ви и вие не сте в сила нищо да направите — отвърна Юрая. — Като си помисля само, че нападате мен, който винаги съм ви бил приятел! Обаче за кавга са нужни две страни и аз няма да бъда едната. Ще си остана ваш приятел въпреки желанието ви. Така че сега знаете какво можете да очаквате.
Необходимостта да водим този диалог с нисък глас, за да не обезпокояваме къщата в късния час, никак не подобряваше настроението ми, макар и ядът ми да бе започнал да стихва. Като му казах само, че ще очаквам от него това, което винаги съм очаквал и в което той никога не ме е разочаровал, аз отворих вратата през него, сякаш той беше някакъв голям орех, сложен там, за да бъде счупен, и си излязох от къщата. Но и той спеше другаде — в жилището на майка си, така че преди да бях изминал няколко крачки, ме настигна.
— Вижте, Копърфийлд — каза той в самото ми ухо (аз не си обърнах главата), — сега вие не сте в много завидно положение — нещо, което и аз чувствувах и това ме разяряваше още повече. — Постъпката ви никак не е красива, а освен това не можете да ми забраните да ви простя. Не възнамерявам да спомена за това пред майка си, нито пък пред когото и да било. Но наистина ви се чудя как вдигате ръка срещу един човек, за когото знаете, че е толкова нищ!
Почувствувах се само малко по-малко подъл от него. Той ме познаваше по-добре, отколкото се познавах самият аз. Ако ми беше отвърнал със същото или открито се бе нахвърлил срещу мен, бих почувствувал облекчение, както и оправдание за постъпката си, обаче той ме беше поставил на бавен огън, върху който лежах и се измъчвах в продължение на половината нощ.