И сега сякаш виждам мистър Дик със замисления си израз да се разхожда из градината с доктор Стронг. С какъв възторг се вслушваше в трудните, съвършено непознати нему гръцки думи! А ето го как носи огромните лейки с вода подир Ани. Ето го как пълзи на четири крака по земята, с големи, прилични на лапи ръкавици, усърдно зает да изскубва миниатюрни тревички от лехите. И с всички свои действия й показваше, с истинска деликатност и по-умело дори от философ, своята привързаност и преданост. Съчувствие, вярност и любов се лееха от него като водата от лейката му. Спомням си как инстинктивно почувствувал нещастието в това семейство, той никога не загатваше за главата на злочестия крал Чарлс. Когато биваше в градината, с цялата си душа се стараеше да бъде полезен, и смътно доловил, че между съпрузите Стронг нещо не е както трябва, той от все сърце желаеше да поправи злото. Когато си спомня за всичко това, чувствувам едва ли не срам, че този човек, който не беше напълно с ума си, им беше по-полезен, отколкото бях аз със своя здрав разсъдък.
— Никой освен мен, Трот, не знае какво струва този човек! — с гордост забелязваше леля ми, когато разговаряхме за него. — Дик има още да се проявява!
Преди да завърша тази глава, трябва да засегна и един друг въпрос. Докато Агнеса и мистър Уикфийлд гостуваха у доктор Стронг, аз забелязах, че всяка сутрин пощаджията донасяше две или три писма за Юрая Хийп, който остана в Хайгит, когато другите си заминаха, тъй като тогава в кантората нямаше много работа, и че тези писма бяха писани по делови начин от мистър Микобър, чийто почерк бе придобил истински адвокатски вид. С удоволствие заключвах от това дребно обстоятелство, че мистър Микобър навярно успява в работата си, и следователно бях много учуден, когато получих следното писмо от неговата симпатична съпруга:
„Кентърбъри, понеделник вечерта
Несъмнено ще се изненадате, драги ми мистър Копърфийлд, когато получите това писмо. Още по-вече ще ви учуди съдържанието му. И особено пък условието за пълна тайна, което си позволявам да ви наложа. Обаче моите чувства на съпруга и майка се нуждаят от утеха. И тъй като не желая да се отнеса до семейството ми (което е вече омразно на мистър Микобър), не познавам никой друг, от когото бих могла да потърся съвет, освен моя приятел и бивш наемател.
Вам е известно, драги ми мистър Копърфийлд, че между мен и мистър Микобър (когото аз никога не ще изоставя) винаги е съществувал дух на взаимно доверие. Може би понякога мистър Микобър е подписвал някоя полица, без да ме осведоми, или може да ме е заблуждавал относно нейния срок. Това действително се е случвало. Обаче, общо взето, мистър Микобър никога не е имал тайни от любящото го сърце — думата ми е за съпругата му — и неизменно, когато сме се оттегляли за почивка, той ми е разправял за случилото се през деня.
Вие можете да си представите, драги ми мистър Копърфийлд, каква е моята горест, когато ви съобщя, че мистър Микобър напълно се е променил. Станал е потаен. Станал е скрит. Животът му е тайна за споделителката на скърбите и радостите му — думата ми е пак за съпругата му. И ако ви уверя как освен обстоятелството, че прекарва времето си от сутрин до вечер в кантората, знам за него по-малко, отколкото за някой чужденец, казвам самата истина.
Но това не е всичко. Мистър Микобър е станал мрачен. Той е суров. Отчуждил се е от по-големите ни син и дъщеря, не се гордее с близнаците си и гледа с хладнокръвие дори и невинния младенец, който неотдавна стана член на нашето семейство. Паричните средства за разходите ни, намалени до най-необходимото, получавам от него с големи трудности и дори с ужасната заплаха, че ще свърши със себе си (употребявам собствения му израз). Освен това категорично отказва да даде каквото и да било обяснение за обезпокояващото си поведение.
Това е трудно за понасяне. Просто сломява сърцето ми. Ако ме посъветвате, познавайки добре скромните ми сили, как смятате, че ще е най-добре да разреша тази така трудна задача, ще прибавите още една приятелска услуга към многото, които вече сте ми направили.