Преносвачът ме погледна, сякаш искаше да запита дали тя пак ще се върне, но аз поклатих глава, като казах, че не ми се вярва.
— Тогава тръгвай — каза той на коня си, който наистина тръгна.
До това време се бях наплакал, доколкото можех, и започнах да си мисля, че няма смисъл да плача, още повече че, доколкото си спомнях, нито Родерик Рандъм, нито онзи капитан от английския кралски флот бяха плакали при тежки обстоятелства. Като разбра това мое решение, преносвачът предложи да проснем носната ми кърпичка върху гърба на коня, за да се изсуши. Поблагодарих му и се съгласих. Простряна там, тя изглеждаше съвсем малка.
Сега имах време да разгледам кесията. Беше от твърда кожа със закопчалка и съдържаше три лъскави шилинга, които Пеготи навярно бе лъснала за най-голямо мое удоволствие. Но най-ценното от съдържанието й бяха две половин крони, сгънати в парче хартия, на което бе написано с майчиния ми почерк: „За Дейви. С много любов.“ Това така ме трогна, че помолих каруцаря да бъде тъй добър и ми подаде отново носната ми кърпичка. Но той ми отвърна, че ще е по-добре, ако мина без нея, аз се съгласих, изтрих очите си с ръкав и престанах да плача.
Този път действително престанах, макар от време на време да ме обземаха бурни хълцания, последица на предишните ми чувства. След като се тътрихме така известно време, аз запитах каруцаря дали ще ме вози по целия път.
— По целия път закъде? — запита той.
— Там — казах аз.
— Къде „там“? — запита каруцарят.
— Близо до Лондон — отвърнах аз.
— Ами — каза каруцарят, дръпвайки юздата, — този кон ще се търкулне като умряла свиня, преди да стигне и на половината път дотам.
— В такъв случай само до Ярмут ли ще ме карате? — запитах аз.
— Да — отвърна той. — Там ще ви заведа до дилижанса, а дилижансът ще ви закара до мястото, за което сте се запътили.
Както отбелязах в една от предишните глави, преносвачът (чието име беше мистър Баркис) беше с флегматичен нрав и не обичаше много да разговаря, така че да произнесе тези думи беше твърде много за него, поради което в знак на внимание аз му подадох един сладкиш и той го изяде наведнъж, както би сторил някой слон, и също както на слон, и мускул не трепна по едрото лице.
— Тя ли ги е правила? — запита мистър Баркис, лениво приведен над стъпалото на каруцата, с ръце на коленете.
— За Пеготи ли говорите, господине?
— Да, за нея — каза мистър Баркис.
— Да. Тя прави всичките ни сладкиши и приготвя всичките ни яденета.
— Наистина ли? — каза мистър Баркис.
Той нагоди устни, сякаш да подсвирне, обаче не стори това. Само гледаше към ушите на коня, като че виждаше нещо ново там, и продължи да седи така доста дълго време. След това рече:
— Няма ли си някого?
— Питате дали няма сладкиши ли, мистър Баркис? — Помислих си, че му се иска да си хапне нещо и затова прави този намек.
— Не. Питам дали не ходи с някого.
— Пеготи ли?
— Да — каза той. — Тя.
— О, не. С никого не е ходила.
— Наистина ли? — каза мистър Баркис.
И той отново нагоди устни за подсвиркване, но не подсвирна, а само продължи да седи, загледан в ушите на коня.
— Значи тя прави всички ябълкови сладкиши и приготвя всички яденета, така ли? — запита той след дълъг размисъл.
Осведомих го, че е така.
— Добре. Ето какво ще ви кажа — рече мистър Баркис. — Може би възнамерявате да й пишете?
— Разбира се, че ще й пиша — отвърнах.
— А! — каза той, като обърна поглед към мене. — Добре, ако й пишете, може би ще се сетите да й кажете, че Баркис е съгласен, нали?
— Че Баркис е съгласен — повторих невинно аз. — Само това ли?
— Д-д-да — каза, размишлявайки, той. — Д-д-да. Баркис е съгласен.
— Но, мистър Баркис, утре вие ще бъдете пак в Блъндърстоун — казах, потрепервайки при мисълта, че тогава аз ще бъда далеч — и ще ви е по-удобно самичък да й го кажете.
Но тъй като той отхвърли предложението ми с едно тръсване на главата си и още веднъж изказа най-тържествено предишното си желание с думите „Баркис е съгласен“, аз с готовност приех да го съобщя.
Докато чаках дилижанса в ярмутския хотел същия следобед, поисках да ми дадат лист хартия и мастило и написах следната бележка на Пеготи: „Мила Пеготи. Пристигнах тук благополучно. Баркис е съгласен. Много здраве на мама. Искрен твой.
П.П. Той иска специално да ти кажа — Баркис е съгласен.“
След като разбра, че ще изпълня поръчката му, мистър Баркис потъна в ненарушимо мълчание, а аз, изтощен от всичко, което се бе случило напоследък, легнах върху един чувал в каруцата и заспах. Спах дълбоко, докато стигнахме в Ярмут. Когато влязохме в двора на хана, градът ми се видя толкова нов и чужд, че веднага изоставих скритата си надежда да срещна там някой от роднините на мистър Пеготи, може би дори и самата Емилия.