— Любов моя, как трепериш!
— Защото знам, че ще ми се караш — възкликна Дора с жален глас.
— Миличка, само ще разисквам.
— О, но разискването е по-страшно и от карането! — възкликна Дора с отчаяние. — Аз не се омъжих, за да разискват с мен. Ако си имал намерение да разискваш с такова безпомощно същество като мен, трябваше да ми го кажеш предварително, жестоко момче!
Опитах се да я успокоя, но тя си извърна лицето, тръсна къдриците си и каза: „Ах ти, жестоко, жестоко момче такова!“ И го повтори толкова пъти, че просто не знаех какво да направя, поради което повървях малко из стаята и отново се върнах на мястото си.
— Дора, любов моя!
— Не, аз не съм твоята любов. Защото ти без друго съжаляваш, че си се оженил за мен. Иначе не би искал да разискваме заедно! — отвърна тя.
Почувствувах се така наранен от несправедливото обвинение, че то ми даде достатъчно сила да бъде сериозен.
— Виж какво, скъпа моя Дора — казах, — ти си същинско дете и говориш безсмислици. Сигурно си спомняш как вчера трябваше да изляза, преди обедът да бе наполовина свършен, и как предишния ден не се чувствувах добре поради това, че трябваше да ям набързо недопечено говеждо; днес изобщо не ми се дава да обядвам, а просто се боя да спомена колко дълго бяхме принудени да чакаме за закуската — и дори и тогава водата за чая не вреше. Не искам да те укорявам, скъпа моя, но това никак не е приятно.
— О, жестоко, жестоко момче, да ми казваш, че не съм ти приятна! — проплака Дора.
— Не, скъпа ми Дора, ти много добре знаеш, че не съм казал подобно нещо!
— Каза ми, че не съм ти приятна! — каза Дора.
— Казах, че чакането за обеда не е приятно!
— Та то е едно и също! — извика Дора.
И, изглежда, наистина мислеше така, тъй като се разплака горчиво.
Отново обиколих стаята, изпълнен с любов към хубавата ми малка женица, и така много се ядосах на себе си, че просто ми идеше да си ударя главата във вратата.
— Аз не те обвинявам, Дора. Ние и двамата имаме още много да се учим. Само се опитвам да ти покажа, миличка, че трябва — наистина трябва (бях решил да настоявам за това) — да свикнеш да надзираваш Мери-Ан. Също така необходимо е да се грижиш малко повечко за себе си и за мен.
— Просто се учудвам, че ми говориш с такава неблагодарност — простена Дора, — когато много добре знаеш, че онзи ден, когато каза, че ти се иска малко риба, аз самичка извървях сума път, за да я поръчам и да те изненадам.
— И това наистина беше много мило от твоя страна, любов моя — казах аз. — То така ме трогна, че в никакъв случай не исках дори да споменавам, че беше купила цяла сьомга — която е твърде много за двама души. Нито пък, че струваше една лира и шест шилинга, което е повече, отколкото можем да си позволим.
— Но ти много я хареса. И ме нарече мишле.
— Та аз и сега бих го повторил, любов моя — отвърнах аз. — Бих го повторил хиляди пъти!
Аз обаче бях наранил нежното Дорино сърчице и тя не можеше да се утеши. Изглеждаше ми така жаловита, като плачеше и хълцаше, че просто се почувствувах същински убиец. Трябваше да изляза. Принуден бях да се върна късно и цяла вечер бях разкъсван от угризения. Непрестанно ме гнетеше съзнанието, че съм много лош.
Беше два или три часът след полунощ, когато стигнах вкъщи. У дома намерих леля, седнала да ме чака.
— Случило ли се е нещо, лельо? — запитах разтревожено аз.
— Няма нищо, Трот — отвърна тя. — Седни, седни. Малкото цветенце беше малко разтревожена и останах да й правя компания. Нищо друго.
Облегнах глава на ръката си. Седях загледан в огъня и бях по-отчаян и унил, отколкото можех да предполагам, че ще се чувствувам така наскоро след сбъдването на най-светлата ми надежда. Като седях така и мислех, случайно срещнах лелиния поглед, който беше отправен върху мен. В него се четеше загриженост, но тя веднага изчезна.
— Уверявам те, лельо — казах аз, цяла вечер съм бил много нещастен при мисълта, че и Дора се чувствува така. Но нямах никакво друго намерение, освен да й поговоря нежно и с любов за нашите семейни работи.
Леля кимна окуражително.
— Трябва да имаш търпение, Трот! — каза тя.
— Разбира се. Бог ми е свидетел, съвсем не искам неразумни неща, лельо!
— Да, така е — каза леля. — Обаче Малкото цветенце е наистина едно нежно малко цвете и вятърът трябва да бъде внимателен с него.
Поблагодарих в сърцето си на леля за това, че е толкова мила към съпругата ми; и бях уверен, че тя чувствува признателността ми.
— Не намираш ли, лельо — казах аз, след като погледах още малко огъня, — че ти би могла да посъветваш малко Дора и я поучиш, за наше общо добро?
— Трот — отвърна леля с жар, — не! Не искай от мен такова нещо.