— Стриди, миличък — отвърна свенливо тя.
— Сама ли се сети за тях? — запитах зарадван аз.
— Дд-да, Доди — каза Дора.
— Чудесна идея! — възкликнах, като сложих настрани вилицата и ножа за сервиране. — Тредълс не обича нищо така както стриди.
— Дд-да, Доди, затова купих едно хубаво буренце стриди и продавачът каза, че били чудесни. Но се страхувам, че нещо не е в ред. Не ми изглеждат както трябва. — Тук Дора поклати глава и в очите й блеснаха диаманти.
— Навярно са полуотворени — рекох — и само ще трябва да ги доотворим.
— Но те не искат да се отворят — оплака се Дора, като се мъчеше с всички сили да стори това, и изглеждаше много опечалена.
— Знаеш ли, Копърфийлд — каза Тредълс, като разгледа весело чинията, — смятам, причината е, че — те, разбира се, са прекрасни стриди, — но причината е, че никога не са били отваряни.
Да, те не бяха отваряни и тъй като нямахме ножове за стриди — пък и не бихме могли да ги употребим, дори и да имахме, само гледахме стридите и ядохме агнешко. Най-малкото, изядохме тази част от него, която беше опечена, и си допълнихме обеда с шеги. Ако бях му позволил, Тредълс би се направил на същински дивак и би изял цяла чиния сурово месо само за да изрази задоволство от вечерята, обаче аз не исках да се принасят такива жертви на олтара на приятелството. Вместо това завършихме яденето с шунка, тъй като за голямо щастие в килера се намери такава.
Като си мислеше, че мога да се разсърдя, клетата ми малка женица се чувствуваше толкова нещастна и така много се зарадва, когато разбра, че нямам никакво подобно намерение, че наистина вечерта мина много приятно. Дора седеше на облегалката на стола ми, докато Тредълс и аз разговаряхме пред чаша вино, и се възползуваше от всеки удобен случай да ми пришепне на ухото, че е много мило от моя страна, дето не се държа като жестоко и сърдито момче. След това тя и ни направи чай и беше толкова мило да я гледа човек как нарежда чаените прибори, сякаш те бяха играчки, че не бях много взискателен относно качеството на питието. Сетне Тредълс и аз поиграхме на карти, и през това време Дора ни пееше и свиреше на китарата и ми се струваше, че годеничеството и бракът ни са само някакъв сън и че първата вечер, когато я чух да пее, още не е изминала.
Когато Тредълс си отиде и аз се върнах в гостната, след като го бях изпратил, жена ми сложи стола си до моя и седна край мен.
— Много ми е мъчно — каза тя. — Ще се опиташ ли да ме научиш, Доди?
— Най-напред ще трябва да науча себе си, Дора — казах аз. — Аз съм също такъв невежа като теб, любов моя.
— Да, но ти можеш да схващаш — отвърна тя. — Ти си такъв умен мъж!
— Говориш безсмислици, мишле! — казах аз.
След дълго мълчание жена ми подхвана:
— Бих желала да бях прекарала една цяла година с Агнеса в провинцията!
Ръцете й бяха вкопчени в рамото ми, брадичката й почиваше върху тях, а сините й очи гледаха кротко в моите.
— Защо така? — запитах я аз.
— Мисля си, че тя би ме поправила и бих могла да се поуча от нея — каза Дора.
— С време и това ще стане, любов моя. Агнеса е трябвало да се грижи за баща си от ранни години, не бива да забравяш това. Дори и когато беше малка, тя си беше пак тази Агнеса, която сега познаваме.
— Би ли ме наричал с едно име, което желая? — запита Дора, без да мръдне.
— Кое е то? — попитах я с усмивка аз.
— Глупаво име е — каза тя, като тръсна за миг къдриците си. — Дете съпруга.
Смеешком запитах своята дете съпруга откъде й бе хрумнало да си измисли такова име. Без да се помръдне и сякаш само сините й очи се приближиха още повече към моите, докато й държах ръката, тя каза:
— Глупаво момче такова, аз не искам да кажа, че трябва да ми викаш така вместо „Дора“. Искам само да мислиш за мен по този начин. Когато се ядосаш нещо на мен, кажи си: „Та това е моята дете съпруга!“ Когато те разочаровам в нещо, кажи: „Винаги съм си знаел, че тя ще е дете съпруга!“ Когато не смогна да бъда такава, каквато желая и каквато, мисля си, никога не ще мога да бъда, кажи: „Все пак моята глупавичка дете съпруга ме обича!“ Защото аз наистина те обичам.
В първия момент не се отнесох сериозно към тези нейни думи, понеже предположих, че се шегува. Но когато от цялото си сърце обещах, че ще изпълня молбата й, тя така се зарадва, че по лицето й отново цъфна усмивка, преди още очите й да бяха напълно изсъхнали. Скоро наистина се прояви като дете съпруга. Седнала на пода до Джиповата китайска къщичка, разлюляваше всички звънчета едно по едно, да го накаже за неотдавнашното му лошо поведение. А в това време Джип лежеше на прага с извадена навън глава и примигваше, твърде ленив дори да се дразни.