Тази Дорина молба ми направи много дълбоко впечатление. Обръщам поглед към времето, за което сега пиша. Извиквам в съзнанието си невинната фигура на тази, която така предано обичах, извиквам я от мъглите и сенките на миналото и отново извръщам милата й главица към себе си; и все още съм в състояние да заявя, че тези нейни думи винаги са стояли в паметта ми. Може би не винаги съм изпълнявал както трябва изразеното в тях желание — тогава бях млад и неопитен, обаче ухото ми никога не е било глухо за наивната й молба.
Скоро след това Дора ми каза, че ще стане чудесна домакиня. И действително тя си наостри молива, купи грамадна сметководна книга, грижливо прикачи с игла и конец всички листове на готварската книга, които Джип бе откъснал, и направи истинско отчаяно усилие да „бъде добра“, както сама тя се изразяваше. Обаче цифрите имаха своя стар упорит навик да не се събират. Когато усърдно вписваше две или три пера в сметководния тефтер, Джип стъпваше върху страницата, поклащаше опашката си и всичко зацапваше. А собственият й мъничък среден пръст на дясната ръка се потапяше цял в мастило. И това, струва ми се, беше едничкият видим резултат на усилията.
Понякога вечер, когато си бях вкъщи, зает с писане — тъй като по него време пишех доста и вече бях започнал да ставам известен като писател — аз оставях писалката и наблюдавах как моята дете съпруга се мъчеше да бъде добра. Най-напред изваждаше грамадния сметководен тефтер и го слагаше на масата с дълбока въздишка. Сетне го отваряше на мястото, където предишната вечер Джип го бе направил нечетлив, и го повикваше да види белята си. Това му доставяше развлечение, а носът му беше намазван с мастило, навярно за наказание. После казваше на Джип веднага на легне на масата „като лъв“ — което беше един от триковете му, макар и да не мога да кажа, че сравнението беше особено сполучливо — и ако се случваше да бъде в настроение да слуша, той слушаше. Тогава тя вземаше едно перо и се залавяше да пише, обаче намираше по него някакъв косъм. След това вземаше друго перо и пак започваше да пише, като казваше: „О, това перо скърца и ще безпокои Доди!“ Най-накрая изоставяше работата като невъзможна и прибираше смеководния тефтер, след като даваше вид, че смазва с него „лъва“.
Или пък, ако беше в много сериозно разположение на духа, тя сядаше с една кошничка, пълна със сметки и други документи, прилични по-скоро на книжки за къдрене, отколкото на каквото и да било друго, и се опитваше да получи някакъв резултат. Като ги сравняваше щателно, тя вписваше необходимите сведения в тефтера, после ги занимаваше и пресмяташе по пръстите на лявата си ръка напред и назад, и добиваше такъв унил и огорчен вид, че истински ме заболяваше да гледам светлото й личице така помрачено — и то заради мен, — затова отивах кротко до нея и казвах:
— Дора, какво има?
Тя ме поглеждаше безнадеждно и отговаряше:
— Нищо не излиза. Главата ме заболява от тези сметки и те съвсем не правят това, което искам от тях!
Тогава казвах:
— Хайде да опитаме заедно. Аз ще ти покажа.
Залавях се за практическа демонстрация, в която Дора внимаваше усърдно в продължение на може би пет минути, след което се чувствуваше крайно изморена и облекчаваше изпитанието си, като къдреше косата ми или пък опитваше да види как ще ми стои, ако обърне яката ми надолу. Ако мълчаливо спирах тази игра и настоявах да продължим, тя добиваше такъв изплашен и безутешен вид, като се объркваше все повече и повече, че аз изведнъж си спомнях за природната й веселост и за това, че е моята дете съпруга, и оставях настрани молива, като я карах да вземе китарата.
Бях зает с много работа и имах доста грижи, но поради същите причини не ги споделях с нея. Сега вече далеч не съм сигурен, че е трябвало да постъпвам така, но тогава го вършех само за доброто на моята дете съпруга. Откривам сърцето си в тези редове, без да тая нищо. Чувствувах горчива загуба или липса на нещо, обаче то не утежняваше живота ми. Когато се разхождах самичък през някой хубав ден и си мислех за летните часове, когато сякаш и самият въздух беше изпълнен с младежкия ми възторг, усещах, че има нещо, което липсва в сбъдването на мечтите ми. Понякога чувствувах, че бих желал да виждам в лицето на жена си своя съветничка, с по-силен характер и по-голяма твърдост, да ме подкрепя и да ми дава сили. Желаех тя да беше способна да запълни празнотата, която усещах около себе си. Но ми се струваше, че такова щастие е невъзможно на този свят.
По години бях още съвсем млад. Не бях познал омекотяващото влияние на никакви други горести, на никаква друга опитност освен тези, които съм разказал в настоящите страници. Ако съм причинил някое зло, за което наистина се боя, сторил съм го от прекалена любов и от липса на мъдрост. Пиша самата истина. Нищо не би ми помогнало, ако сега се опитам да я смекча.