И тъй, аз самичък поех грижите и тревогите на живота ни, без да имам с кого да ги споделя. Домакинството ни продължаваше да върви така, както го описах, обаче аз свикнах и с радост виждах, че сега Дора много по-рядко се тревожи. Беше детински весела и безгрижна, обичаше ме нежно и беше щастлива с предишните си дребни забавления.
Когато дебатите бяха тежки — искам да кажа по отношение на дължината им, тъй като по съдържание те почти винаги бяха такива — и се прибирах вкъщи късно, Дора винаги слизаше да ме посрещне, когато чуеше стъпките ми. Когато вечерите ми не бяха запълнени със заниманието, за което се бях подготвил с такова голямо усърдие, а се залавях да пиша вкъщи, тя сядаше кротичко край мен, колкото и късно да беше, и биваше толкова тиха, че често я мислех за заспала. Но обикновено, когато вдигнех глава, виждах сините й очи да ме гледат с онова кротко внимание, за което вече съм говорил.
— О, какво изморено момче! — каза една вечер Дора, когато затварях писалището си и срещнах погледа й.
— Какво изморено момиче! — казах аз. — Това е по-важно. Друг път ще трябва да си лягаш по-рано, любов моя. Този час е твърде късен за теб.
— О, не ме пращай да си лягам! — замоли ме Дора, като се доближи до мен. — Моля ти се, недей!
— Дора!
За голямо мое учудване, тя хълцаше на рамото ми.
— Не си ли добре, миличка! Не си ли щастлива!
— О, да! Много съм добре и съм много щастлива! — каза тя. — Но обещай ми, че ще ме оставяш да седя до тебе и да те гледам, докато пишеш.
— Та това ли е гледка за такива хубави очички посред нощ! — отвърнах й аз.
— Наистина ли са хубави? — запита ме Дора смеешком. — Много се радвам, че са хубави.
— Ах, каква суета! — възкликнах аз.
Но това не беше суета. То беше само искрена радост, породена от възхищението ми. Знаех си го и без тя да ми го казва.
— Ако наистина ги мислиш за хубави, кажи, че мога да оставам и да те гледам, докато пишеш! — каза Дора. — Повтори, наистина ли са хубави?
— Много хубави!
— Тогава нека седя и те гледам.
— Боя се, че това няма да увеличи красотата им, Дора.
— О, да, ще я увеличи! Защото в такъв случай, ти, мъдро момченце, няма да ме забравяш, докато се унасяш в непознатите си за мен мисли. Ще ми се разсърдиш ли, ако кажа нещо много, много глупаво? По-глупаво от обикновено? — запита Дора, като ме погледна иззад рамото ми.
— И какво ще е това чудесно нещо? — казах аз.
— Моля ти се, нека да ти държа перата. Бих искала и аз да върша нещо през всички тези часове, когато ти така усърдно работиш. Кажи, мога ли да ги държа?
Споменът за радостта й, когато казах „да“, докарва сълзи в очите ми. Следния път, когато седнах да пиша, както и редовно подир това, тя заемаше старото си място, с вързоп пера край себе си. Радостта, че по този начин се свързва с работата ми, и удоволствието, което изпитваше, когато й исках ново перо — което често вършех, — ме накараха да измисля нов способ да доставя радост на моята дете съпруга. Понякога казвах, че уж се нуждая да ми се препишат една-две страници от някой ръкопис. Тогава Дора не можеше да си намери място от радост. Какви приготовления правеше тя за това велико дело! Нахлузваше си една кухненска престилка, за да не се изцапа с мастило, спираше се безброй пъти, за да се посмее с Джип, сякаш той всичко разбираше, и беше убедена, че работата й не би била съвършена, ако не се подпише накрая. Сетне ми я донасяше като някое домашно упражнение и когато я похвалех, прегръщаше ме около шията. За мене това са трогателни спомени, макар и за други да изглеждат наивни.
Скоро след това тя събра всички ключове и се разхождаше из къщи с цялата връзка в една малка кошничка, привързана на деликатния й кръст. Рядко откривах, че местата, на които принадлежаха, бяха заключвани или пък че служеха за нещо друго освен за играчка на Джип — обаче това радваше Дора и затова не можеше да не радва и мен. Тя беше много доволна, като смяташе, че с тази игра на домакинство се върши много работа, и беше толкова весела, сякаш на шега поддържахме някаква кукленска къщичка.
Така продължавахме да си живеем. Дора беше почти тъй мила към леля, както и към мен, и често й казваше за времето, когато се е бояла, че тя е „някаква навъсена старица“. Никога не бях виждал леля да проявява такава отстъпчивост към някого, както към Дора. Тя правеше мили очи на Джип, макар той да не й отвръщаше със същото; ден след ден слушаше китарата, при все че едва ли имаше голяма слабост към музиката, и никога не нападаше негодните ни прислужнички, въпреки че трябва много да се е изкушавала да го стори. Често пъти изминаваше дълги разстояния, за да ни изненада, като ни купи някаква дреболия, която беше открила, че Дора би желала. Когато идваше откъм градината, никога не пропущаше да застане на стълбата и да извика весело: