Дилижансът беше вече в двора, целият излъскан, но още без никакви коне, и в това състояние той изглеждаше така, сякаш нямаше никаква вероятност да пристигне някога в Лондон. Мислех си за това и се чудех какво ще стане най-после със сандъка ми, който мистър Баркис бе оставил на дворните плочи до фенера (а самият той бе отишъл по-навътре в двора да обърне колата), както и какво ще стане с мен, когато една жена погледна от един сводест прозорец, на който бяха окачени няколко птици и бутове месо, и каза:
— Този ли е малкият господин от Блъндърстоун?
— Да, госпожо — казах аз.
— Как ви е името? — запита ме тя.
— Копърфийлд, госпожо — отвърнах.
— Тогава не сте вие — каза жената. — Не е предплащано за обеда на човек е такова име.
— Да не е Мърдстоун, госпожо? — казах аз.
— Ако вие сте мистър Мърдстоун, защо тогава най-напред ми казахте друго име?
Обясних на жената каква беше работата и тя позвъни на един звънец и извика:
— Уилям, заведи го в столовата!
При тези думи един келнер се завтече от кухнята, която беше на другия край на двора, и придоби много учуден вид, когато разбра, че ще трябва да покаже трапезарията само на мен.
Стаята беше дълга и голяма и имаше няколко големи стенни карти. Съмнявам се дали бих се почувствал по-чужд, ако бяха истински непознати държави и бях захвърлен някъде сред тях. Изпитах чувството, че върша нахалство, когато седнах на крайчеца на най-близкия до вратата стол, и когато келнерът постла масата специално за мен, усетих как целият се изчервявам от скромност.
Той ми донесе няколко котлети и зеленчуци и отхлупи капаците с такива резки движения, та си помислих, че сигурно нещо съм го обидил. Но той много ме облекчи, когато постави един стол за мен пред масата и каза много любезно:
— Хайде, господин великан! Заповядайте!
Поблагодарих му и заех мястото до масата, но ми беше много трудно да се справя с ножа и вилицата и да внимавам да не се залея със соса, докато той стоеше отсреща, вперил в мен очи, като ме караше да се изчервявам по най-ужасен начин всеки път, когато улавях погледа му. След като видя, че се залавям за втория котлет, той каза:
— За вас има и чаша бира. Сега ли я искате? Поблагодарих му и казах „да“. При тези думи той наля бирата от една кана в голяма чаша и я вдигна към светлината, като по този начин я направи да изглежда много хубава.
— Божичко, колко е много, нали? — каза той.
— Действително, че е много — отвърнах с усмивка аз.
Много ми беше приятно, че е толкова мил. Той имаше блестящи очи, пъпчиво лице, а косата му стърчеше нагоре по цялата му глава. Застанал с едната си ръка на кръста, вдигнал с другата чашата към светлината, той изглеждаше напълно дружелюбен.
— Имаше тук един господин вчера — каза той, — на име Топсойер — може би го познавате?
— Не — казах аз, — не мисля, че…
— С бричове и гетри, широкопола шапка, сив жакет и шалче на точки — каза келнерът.
— Не — казах аз, — нямам удоволствието да…
— Той дойде тук — каза келнерът и погледна към светлината през чашата, — поръча чаша от тази бира — настояваше да му дам, при все че му казах да не взима от нея — изпи я и падна мъртъв. Тя бе твърде стара за него. Не бива да я точим, така си е.
Много се опечалих, като чух тази тъжна случка, и казах, че, струва ми се, ще бъде по-добре, ако ми даде малко вода.
— Знаете — каза келнерът, като продължаваше да гледа към светлината през чашата с едното си око затворено, — нашите хора не обичат да поръчват неща, а след това да ги оставят. Това ги обижда. Но ако обичате, аз мога да я изпия. Свикнал съм й, а навикът е всичко. Не мисля, че ще ми навреди, ако отметна назад глава и я изпия бързо. Да го направя ли?
Отвърнах му, че ще му бъда много задължен да я изпие, ако смята, че няма да му навреди, но в никакъв случай не иначе. И когато той действително отметна назад глава и я изпи бързо, признавам си, че изпитах ужасен страх да не би да сподели съдбата на покойния мистър Топсойер и да падне мъртъв на килима. Но бирата не му навреди. Тъкмо обратното. Видя ми се, че сега изглежда по-бодър.
— Какво имаме тук? — каза той, мушвайки една вилица в чинията ми. — Не котлети, нали?
— Котлети — казах аз.
— Мили боже! — възкликна той. — Съвсем не знаех, че са котлети. Един котлет е тъкмо нещото, което може да премахне лошото действие на тази бира! Какъв късмет!
И той хвана един котлет за кокала с едната си ръка и един картоф с другата и ги изяде с най-голяма охота за мое най-голямо удоволствие. После взе още един котлет и още един картоф. Когато свърши, донесе порция пудинг и като го сложи пред мен, замисли се няколко минути и придоби разсеян вид.