Когато се случваше да остане насаме с мен, леля понякога почесваше носа си и казваше, че нищо не може да разбере. Тя изразяваше желанието да ги вижда по-щастливи и изказваше опасението, че нашият войнствен приятел (както винаги наричаше Стария воин) никак не поправя работата. Тя беше на мнение, че ако нашият войнствен приятел изреже пеперудите от шапката си и ги даде на коминочистача да се накичи с тях на майското тържество, ще покаже, че е станала по-разумна.
Обаче главното й упование беше мистър Дик. Тя смяташе, че той има някаква идея в главата си и ако някога съумее да си я уточни и изрази, което беше най-голямата му трудност, ще извърши нещо необикновено.
Без да подозира това предсказание, той продължаваше да се държи с доктора и съпругата му както преди. В отношенията си към тях той нито напредваше, нито се отдръпваше. Беше се залостил като скала; и трябва да си призная, вярата ми, че ще направи някога нещо в това направление, не беше по-голяма, отколкото ако беше някакво здание.
Но една вечер, няколко седмици след женитбата ми, мистър Дик показа глава във всекидневната, където пишех самичък (Дора беше отишла с леля на чай у двете канарчета), и каза с многозначително покашляне:
— Бих ли те безпокоил много, Тротууд, ако поприказвам малко с теб?
— Съвсем не, мистър Дик, заповядайте! Заповядайте!
— Тротууд — каза мистър Дик, като постави единия си показалец отстрани на носа си, след като се бе ръкувал с мен. — Преди да седна, бих искал да отбележа нещо. Ти познаваш леля си, нали?
— Горе-долу.
— Тя е най-чудесната жена на света!
След като направи това съобщение така, сякаш го изстреля от себе си като от пушка, мистър Дик седна с по-голяма тържественост от обикновено и ме погледна.
— А сега, мое момче, ще ти задам един въпрос — каза мистър Дик.
— Можете да ми зададете колкото си искате въпроси — отвърнах аз.
— Как гледаш на мен, мое момче? — запита ме той, като скръсти ръце.
— Като на скъп, стар приятел — казах аз.
— Благодаря ти, Тротууд — каза мистър Дик, като се засмя и протегна ръка през масата да стисне моята в радостта си. — Обаче, моето момче — продължи той отново сериозно, — бих искал да знам как гледаш на мен в това отношение — и той докосна челото си.
Бях озадачен какво да му отговоря, но той ми помогна с една дума.
— Слабоват, нали?
— Е, да, до известна степен — отвърнах колебливо аз.
— Точно така! — извика мистър Дик, който изглеждаше очарован от отговора ми. — Виждаш ли, Тротууд, когато вземат безпокойствата от главата на еди-кого си и ги сложат знаеш къде, тогава се получава истинска — и тук той завъртя бързо двете си ръце една около друга, за да изрази бъркотия. — Сториха ми това по някакъв начин и ето резултата.
Кимнах му и той ми отвърна с кимване.
— С една дума, момчето ми — каза мистър Дик, като сниши гласа си до шепот, — аз съм глуповат.
Исках да протестирам, обаче той ме спря.
— Да, такъв съм! Тя иска да покаже, че не съм, и не желае да чуе подобно нещо, обаче аз си знам, че съм глупав. Ако не беше тя, щяха да ме затворят в болница и щях да водя окаяно съществуване. Но аз ще се погрижа за нея. Не съм изразходвал нищо от парите, които получавам за преписването. Слагам си ги в една кутия. Направил съм й завещание. Всичките ще ги оставя на нея. Тя ще бъде богата, знатна!
Мистър Дик си извади носната кърпичка и си избърса очите. Сетне я сгъна много грижливо, оглади я с ръцете си, сложи я в джоба си и сякаш заедно с нея прибра там и леля.
— Ти си образован човек, Тротууд — каза мистър Дик. — Много образован. И знаеш много добре какъв голям учен и какъв благороден човек е доктор Стронг. Знаеш също така каква голяма чест ми е оказвал винаги. Не се гордее с мъдростта си. Скромен е, много скромен — и е снизходителен дори към клетия Дик, който е глуповат и невежа. Написал съм името му на парче хартийка и съм го отправил с хвърчилото във висините, между чучулигите. Хвърчилото с радост прие, а небето просто засия.
Зарадвах го, като казах най-сърдечно, че докторът заслужава най-дълбока почит.
— А красивата му жена е истинска звезда — каза мистър Дик — сияйна звезда. Виждал съм сиянието й. Но… — тук той приближи стола си и каза, като сложи ръка на коляното ми: — Облаци, моето момче, облаци…
Поклатих съчувствено глава.