— И от какво са тези облаци? — запита мистър Дик.
Той ме загледа така жално и така жадуваше да разбере нещо, че се постарах да му отговоря колкото можех по-бавно и отчетливо, както бих обяснил на едно дете.
— Между тях има за нещастие известно недоразумение, злополучен повод за охлаждане един към друг, някаква тайна. Може би се дължи на разликата в годините им. Може да е възникнало просто от нищо.
Мистър Дик, който кимаше замислено след всяко мое изречение, спря, когато и аз спрях, като продължаваше да седи замислен, с очи върху лицето ми и ръка върху коляното ми.
— Да не би докторът да й е сърдит, Тротууд? — запита той след малко.
— Не. Много й е предан.
— Тогава, момчето ми, разбирам каква е работата! — каза мистър Дик.
Обхванат от внезапен порив, той ме цапна по коляното и се облегна назад на стола си, като вдигна нагоре вежди, колкото му беше възможно, и това ме накара още повече да се усъмня в разума му. Той изведнъж стана отново сериозен и като се наклони напред както по-рано, каза, изваждайки почтително кърпичката си, сякаш тя наистина представляваше леля Бетси:
— А най-чудесната жена на света, Тротууд? Защо тя не е сторила нещо да оправи работата?
— Този въпрос е твърде деликатен за чието и да било вмешателство — отвърнах аз.
— Ами този високообразован човек? — каза мистър Дик, като ме докосна. — Защо той не направи нещо?
— Поради същата причина — отговорих аз.
— Тогава аз ще го направя! — каза мистър Дик.
И той стоеше пред мен ликуващ, като кимаше с глава и се удряше в гърдите, докато човек би си помислил, че се е задушил от удряне и кимане.
— Един клет, побъркан човек — каза мистър Дик, — един слабоумен — и отново се удари по гърдите — може да направи това, което и най-чудесните хора не са в състояние да сторят! Аз ще ги събера, момчето ми. Ще се опитам. Мен няма да обвиняват. На мен няма да възразяват. На мен няма да се сърдят, ако сбъркам нещо. Аз съм само мистър Дик. И кой обръща внимание на Дик? Дик не представлява нищо! Пфу! — духна презрително той, сякаш издухваше самия себе си.
Добре стана, че не успя да се доизкаже, тъй като в това време чухме файтона, който доведе леля и Дора, да спира до портата.
— Нито дума, момчето ми! — продължи той шепнешком. — Хвърли цялата вина върху Дик — глупавия Дик, лудия Дик! Аз и по-рано си мислех, че схващам каква е работата, но сега вече съвсем ми е ясно. След всичко, което ми каза, напълно ми е ясно, че добре съм схванал. Всичко ще се нареди!
Мистър Дик не продума вече нищо по този въпрос, обаче в продължение на следващите няколко минути направи от себе си същински телеграф, като се мъчеше чрез разни знаци (за най-голяма лелина тревога) да ми даде да разбера да не издавам тайната му.
За мое удивление в продължение на следващите няколко седмици не чух нищо по въпроса, макар че бях много любопитен да узная дали той успяваше в усилията си. В заключението, до което беше стигнал, виждах проблясък на здрав смисъл — да не говоря за доброто чувство, което той винаги проявяваше спрямо доктора и жена му. Най-сетне взех да мисля, че в нездравото и объркано състояние на разсъдъка си беше или забравил, или изоставил намерението си.
Една хубава надвечер, когато Дора не беше склонна да излиза, леля и аз се разходихме до къщата на доктора. Беше есен, когато нямаше парламентарни дебати, които да отровят вечерния въздух; и аз си спомням как под стъпките ни листата дъхаха аромата на градината ни в Блъндърстоун и вятърът навяваше старата печал.
Стигнахме до къщата по мрак. Мисис Стронг тъкмо излизаше от градината, където мистър Дик все още се помайваше, зает с ножа си да помага на градинаря да остри някакви калеми. Докторът беше зает с някого в кабинета си, обаче мисис Стронг каза, че посетителят скоро ще си отиде, и ни помоли да останем да се видим и с него. Влязохме заедно с нея в гостната и седнахме край потъмняващия прозорец. В посещенията на такива стари приятели и съседи като нас никога нямаше официалности.
Не бяха изминали много минути, когато мисис Марклъхъм, която почти винаги беше възбудена за нещо, влезе забързано с вестника си и каза задъхано:
— За бога, Ани, защо не ми каза, че има някой в кабинета?
— Скъпа майко — отвърна тихо тя, — откъде мога да знам, че ти би желала да бъдеш осведомена за това?
— Дали съм желала да бъда осведомена! — каза мисис Марклъхъм, като се отпусна на дивана. — Никога през живота ми не ми се е случвало подобно нещо!
— Беше ли в кабинета, мамо? — запита Ани.
— Дали съм била в кабинета! — повтори натъртено тя. — Разбира се, че бях! И заварих обичливото същество — мис Тротууд и вие, Дейвид, ако само можете да си представите чувствата ми! — заварих го да си изготвя завещанието.