Дъщеря й се извърна бързо от прозореца.
— Да, моя мила Ани, в момента, когато изготвяше последната си воля — повтори мисис Марклъхъм, като простря вестника върху масата подобно на покривка и го поглади с ръка. — Каква предвидливост от страна на милия човечец! Каква любов! Трябва да ви уведомя какво точно се случи. Наистина трябва — за да бъда справедлива към този прекрасен човек, — защото той действително е такъв! Може би вие знаете, мис Тротууд, че в този дом не се пали никаква свещ, докато очите ви буквално не изтекат, и че в цялата къща няма никъде удобен стол да си прочете човек вестника освен в кабинета. Това ме принуди да отида там, тъй като видях, че светеше. Отворих вратата. При доктора имаше други двама души — служебни лица, — вероятно от юридическия бранш, като и тримата бяха насядали около масата и скъпият доктор беше с перо в ръка. „Това просто изразява — каза докторът — Ани, моля ти се, внимавай само в думите му, — това, господа, само изразява моето доверие спрямо мисис Стронг, поради което й оставям безусловно цялото си състояние.“ Едно от служебните лица повтори: „Давате безусловно цялото си състояние?“ При които думи аз казах, обхваната от майчинските си чувства: „Боже мой, моля да ме извините!“ Спънах се в прага и се измъкнах през задното коридорче, където е килерът.
Мисис Стронг отвори вратата и излезе на верандата, като се облегна на една колона.
— Кажете, мис Тротууд, кажете и вие, Дейвид, не е ли радостно — каза мисис Марклъхъм, като механично проследи с очи дъщеря си, — не е ли радостно да видите един човек на възрастта на доктора да има силата да постъпи по този начин? Това само показва колко права съм била. Когато докторът ме поласка с посещението си и ми направи предложение относно Ани, аз й казах: „По мое мнение няма никакво съмнение, че доктор Стронг ще се погрижи добре за теб, като направи дори повече от това, което е длъжен“.
В този момент иззвъня звънецът и чухме посетителите да си излизат.
— Навярно всичко е свършено — забеляза Стария воин, след като се ослуша. — Милият човечец е подписал завещанието си, подпечатал го е и го е дал на съхранение и сега вече е спокоен. Какъв ум! Каква предвидливост! Ани, скъпа моя, аз отивам в кабинета с вестника си, тъй като без новини се чувствувам буквално нещастна. Мис Тротууд, Дейвид, елате, моля, да се видите с доктора.
Спомням си, че когато се отправихме след нея в кабинета, забелязах в полумрака на стаята мистър Дик, който в този момент си затваряше ножа. А леля, за да даде поне слаб израз на гнева си към войнствения ни приятел, яростно почесваше носа си. Обаче кой влезе пръв в кабинета, как мисис Марклъхъм в миг се настани в креслото, как се случи така, че леля и аз се намерихме сами до вратата — всичко това вече съм забравил, ако изобщо ми е било ясно. Знам само, че ние видяхме доктора, преди той да ни види. Беше седнал до работната си маса, между любимите си томове, спокойно подпрял глава на ръката си. В същия миг видяхме и мисис Стронг да влиза безшумно в стаята, бледа и трепереща. Мистър Дик я подкрепяше с ръка. Той сложи другата си ръка на рамото на доктора, като с това го накара да вдигне разсеяно глава. Жена му се отпусна на едно коляно до нозете му, с ръце, вдигнати умолително нагоре, и с онова паметно за мен изражение, което никога не можех да забравя. При тази гледка мисис Марклъхъм изпусна вестника и ококори очи, прилична по-скоро на статуя на носа на кораб, наречен „Удивление“, отколкото на каквото и да било друго.
Каква ласкавост и изненада се изписаха по лицето на доктора! Какво достойнство имаше в умоляващата поза на жена му! С каква обич и загриженост се държеше мистър Дик! И с каква сериозност леля прошепна:
— Та този човек ли е луд!
Докато пиша настоящите редове, сякаш отново виждам и чувам всичко това.
— Доктор Стронг! — обърна се мистър Дик към него. — Има ли нещо не както трябва? Погледнете тук.
— Ани! — извика докторът. — Не при нозете ми, скъпа!
— Да! — каза тя. — Моля ви никой да не напуща стаята. О, мой съпруже и татко, наруши това дълго мълчание. Нека и двамата разберем какво ни разделя!
Възстановила способността си да говори, мисис Марклъхъм възкликна, обхваната от семейна гордост и майчинско негодувание:
— Ани, веднага стани и не опозорявай близките си, като се унижаваш по този начин, освен ако не искаш веднага да полудея!
— Майко! — отвърна Ани. — Не си хаби напразно приказките с мен, тъй като молбата ми е отправена към съпруга ми и дори ти не представляваш нищо тука.
— Не представлявам нищо! — възкликна мисис Марклъхълм. — Аз не представлявам нищо! Това дете се е побъркало. Моля, подайте ми чаша вода!