— Разправяла съм за това събитие на всички присъствуващи поне петдесет пъти! — каза мисис Марклъхъм.
(— Тогава, за бога, дръж си езика и не го разправяй повече! — измърмори леля.)
— Това беше такава голяма промяна, такава голяма загуба, както ми се струваше тогава — каза Ани, запазила все същия поглед и все същия тон, — че аз не можех да не се развълнувам и смутя. Тогава бях още малка девойка и просто ми беше мъчително да изменя привичното си отношение към него. Нищо обаче не можеше да върне назад миналото. Все пак аз се гордеех, че той ме бе счел достойна за себе си, и ние се оженихме.
— В Сейнт Алфадж, Кентърбъри — забеляза мисис Марклъхъм.
(— Дявол да я вземе тази жена, просто не млъква! — каза леля.)
— Никога не съм мислила за облагите, които този брак би ми донесъл — продължи Ани поруменяла. — В младото ми сърце нямаше място за такива долни съображения. Майко, прости ми, ако кажа, че ти беше, която първа ми внуши как хората могат да оскърбят и него, и мен с жестокото подозрение, че в нашия брак играят роля парите.
— Аз! — възкликна мисис Марклъхъм.
(— Разбира се, ти! И съвсем не можеш да премахнеш вината си с ветрилото! — каза леля.)
— Това беше първото нещастно обстоятелство в новия ми живот — каза Ани. — Да, първият повод да се чувствувам нещастна. Тези моменти напоследък са много чести; но не, великодушни ми съпруже — не поради причината, която ти предполагаш, тъй като в сърцето ми няма никаква мисъл, никакъв спомен, никаква надежда, които някоя сила да може да отдели от тебе!
Вдигна очи, вкопчи ръцете си една в друга и това я правеше да изглежда като самото въплъщение на красотата и верността. От този момент нататък докторът не си отделяше погледа от нея, както и тя не сваляше очи от него.
— Аз не упреквам мама: тя нищо не ти е искала за себе си и намеренията й винаги са били най-добри, в това съм уверена, но аз жестоко страдах, когато виждах, че беше обсипван с молби от мое име, че беше използван, и какво благородно великодушие проявяваше винаги. Измъчвах се от неприязненото чувство на мистър Уикфийлд, който не е преставал да ти мисли доброто, както и от чувството, че съм изложена на низкото подозрение, че нежността ми е била продадена и откупена от тебе — най-благородния човек на света. За мен това беше незаслужен позор, в който беше въвлечен и ти. Не съм в състояние да ти опиша — и мама не е в състояние да разбере — каква мъка е било за мен вечно да ме прояжда тази заплаха, когато в дъното на душата си винаги съм знаела, че със сватбата си аз увенчах своята вярна любов и почит към теб!
— И това е благодарността, която човек получава за всички грижи, полагани за собственото семейство — проплака мисис Марклъхъм.
— Точно по това време мама беше най-загрижена за братовчед ми Молдън. Едно време бях много привързана към него, твърде много. — Тя говореше тихо, но без никакво колебание. — В детинството си бяхме влюбени един в друг. Ако обстоятелствата се бяха стекли иначе, може би щях да убедя сама себе си, че наистина го обичам, и навярно щях да се омъжа за него, за да бъда действително нещастна. Нищо не може да бъде по-печално за един брак, отколкото несъответствието във възгледите и целите на съпрузите.
Тези думи така силно ме поразиха, сякаш в тях имаше особено значение, което не можах да отгатна. „Нищо не може да бъде по-печално за един брак от несъответствието между възгледите и целите на съпрузите — нищо не може да бъде по-печално от несъответствието между възгледите и целите на съпрузите“ — мислено си повтарях аз.
— Между мен и братовчед ми няма нищо общо. Отдавна съм се убедила в това — каза Ани. — Дори и да нямам никакъв друг повод да благодаря на съпруга си, достатъчно ще е да му бъда признателна за това, че ме е спасил от първия погрешен порив на необузданото ми сърце.
Тя стоеше съвсем неподвижна пред доктора и говореше с жар, който ме поразяваше, макар гласът й да беше също така тих като преди.
— Страдах, когато виждах как той чака да бъде облагодетелстван от теб, страдах, защото бях принудена да понасям да бъдеш използван, и си мислех колко по-достойно би било от негова страна самичък да се беше заел да си пробие път. Мислех си, че ако бях на негово място, щях да се помъча да сторя това с цената на каквито и да било трудности. Обаче все пак аз се примирявах с това до вечерта преди тръгването му за Индия. Тогава разбрах неговата неблагодарност и вероломство. Тогава именно забелязах недоверието в очите на мистър Уикфийлд и за първи път прочетох в погледа му онова подозрение, което помрачи целия ми живот.