— Ти си наистина прекрасен човек, Дик! — с възхищение заяви леля. — И никога не се преструвай, че си нещо друго, тъй като аз те познавам по-добре!
При тези думи леля го дръпна за ръкава и ми кимна. След това и тримата тихичко излязохме от стаята.
— Във всеки случай хубавичко наредиха войнствения ни приятел — каза леля по пътя за вкъщи. — Дори и да нямаше друго, което да ме радва, това би ми било достатъчно, за да спя добре тази нощ!
— Боя се, че тя страшно много се огорчи! — каза мистър Дик дълбоко съчувствие.
— Какво! Огорчила ли се е! Виждал ли си някога крокодил да се огорчава? — запита леля.
— Не мисля, че изобщо някога съм виждал крокодил — отвърна меко мистър Дик.
— Нищо не би се случило, ако не беше тази дъртуша — каза натъртено леля. — Много е желателно някои майки да оставят на мира дъщерите си след женитбата им и да не проявяват така бурно майчината си обич. Те, изглежда, смятат, че едничкото нещо, което трябва да получат в замяна на това, че са ги довели на този свят — и да ми прости бог, като че ли нещастните създания са искали да ги раждат! — е пълната свобода да ги махнат от него посредством мъките, които им създават. Какво ще кажеш за това, Трот?
Мислех си за всичко, което бях чул. В ума ми непрестанно се въртяха думите: „Нищо не може да бъде по-печално за един брак от несъответствието във възгледите и целите на съпрузите.“ „Първият погрешен порив на необузданото ми сърце.“ „Любовта ми е непоколебима като скала.“ Вече си бяхме стигнали вкъщи и утъпканите листа лежаха под краката ни, а есенният вятър вееше.
XLVI ГЛАВА
ВЕСТ
Трябва да съм бил женен от около една година, ако мога да вярвам на несъвършената ми по отношение на дати памет, когато една вечер се връщах от самотната си разходка и си мислех за книгата, която тогава пишех. Усърдният ми труд бе помогнал за успеха ми и по това време бях зает с писане на първия си роман. Случи се така, че минах покрай къщата на мисис Стиърфорд. Често минавах оттам, тъй като живеех наблизо, макар и да вършех това само когато не можех да избера друг път. Все пак обаче понякога се случваше да не ми бъде възможно да мина от другаде, без да правя дълги обиколки, така че, общо взето, пътят ми честичко водеше натам.
Обикновено, когато минавах забързано край къщата, едва й хвърлях по някой поглед. Видът й винаги беше мрачен и печален. Никоя от най-хубавите стаи не гледаше към пътя, а тесните, старомодни прозорци, обковани в тежки рамки, никога не изглеждаха весели. Винаги зловещи, те бяха постоянно затворени и със спуснати транспаранти. Имаше една пътека със свод през малък, постлан с плочки двор, която водеше до един никога неизползуван вход. Виждаше се и кръгъл стълбищен прозорец, който напълно хармонираше с всичко останало. Едничък той не беше засенчен от транспаранта, обаче имаше същия пуст изглед. Не си спомням да бях забелязал някога светлина в тази къща. Ако бях само случаен минувач, сигурно бих предположил, че вътре лежи умрял някой бездетен човек. Ако имах щастието да не познавам това място, навярно бих се отдал на въображението си и бих обкръжил къщата с най-фантастични мисли.
Но при съществуващите обстоятелства се стараех да мисля за нея колкото може по-малко. Съзнанието ми обаче не можеше да мине край нея и да я остави, както вършеше това тялото ми, и обикновено видът й събуждаше в мен дълга редица мисли. И тази вечер, за която споменавам, в ума ми нахлуха заедно с детинските спомени и по-късните мечти. Мяркаха ми се призраците на полуоформени надежди, разкъсаните сенки на смътно осъзнати разочарования, както и причудливата смесица от изживяната действителност и образите на героите от романите ми. Докато вървях така, погледът ми се спря на една кафява фигура и един глас отстрани ме сепна.
Гласът беше на жена. Скоро познах малката камериерка на мисис Стиърфорд, която по-рано носеше сини панделки на бонето си. Сега тя ги бе махнала, като вместо тях си беше сложила няколко тъжни кафяви ленти, навярно за да бъде в тон с променения характер на къщата.
— Моля, господине, ще бъдете ли така добър да влезете и да поговорите с мис Дартъл?
— Мис Дартъл ли ви изпрати при мен? — запитах я аз.
— Не тази вечер, господине, обаче това е все едно. Преди два или три дни тя ви видя да минавате и нареди да работя на стълбата, та когато ви видя отново, да ви помоля да влезете за малко при нея.
Обърнах се и тръгнах назад, като запитах спътничката си за мисис Стиърфорд. Тя ми отговори, че господарката й не се чувствува добре и е принудена да седи повече в стаята си.