Когато пристигнахме в къщата, девойката ми каза, че мис Дартъл е в градината, като ме остави самичък да й се представя. Тя беше седнала на една скамейка, на нещо като тераска, обърната към големия град. Вечерта беше тъжна, а небето бе обляно с мъртвешка светлина. Като гледах просналия се пред мен смръщен град, струваше ми се, че по-високите здания, прорязващи тук-там зловещата светлина, бяха в пълна хармония с мрачната душа на тази свирепа жена.
Тя ме видя, когато се приближих, и стана за миг да ме посрещне. Стори ми се още по-безцветна и по-слаба, отколкото я бях видял последния път, с още по-блестящи очи и по-ясно очертан белег.
Срещата ни не беше сърдечна. Последния път се бяхме разделили ядосано и от цялото й същество лъхаше презрение, което тя не се опитваше да скрие.
— Съобщиха ми, че сте желали да поговорите с мен, мис Дартъл — казах аз, като застанах близо до нея, с ръка на облегалото на скамейката.
С едно движение тя ме покани да седна, обаче аз отказах.
— Можете ли да ме осведомите дали са намерили онази девойка?
— Не — отвърнах аз.
— Защото тя е избягала!
Забелязах, че докато ме гледаше, тънките й устни се движеха, сякаш жадуваха да обсипят с хули клетата Емилия.
— Избягала? — повторих аз.
— Да, от него! — каза със смях тя. — Ако не я намерят скоро, навярно никога изобщо не ще я открият. Може и да е умряла!
В ничие друго лице не бях срещал такава надменна жестокост, каквато се четеше в отправения й към мен поглед.
— Да се желае смъртта й е може би най-доброто пожелание, което една жена може да й отправи — казах аз. — Радвам се, че времето така много е смекчило сърцето ви, мис Дартъл.
Тя не благоволи да отговори и като отново ми отправи злобната си усмивка, каза:
— Приятелите на тази превъзходна и дълбоко наранена девойка са и ваши приятели. Вие сте техен защитник и отстоявате правата им. Бихте ли желали да чуете онова, което се знае за нея?
— Да — отвърнах аз.
Тя стана, усмихната ехидно, и като пристъпи няколко крачки към близката, обрасла с бръшлян стена, отделяща моравката от зеленчуковата градина, каза с по-висок глас:
— Елате тук! — сякаш се обръщаше към някое нечисто животно. — Разбира се, в този дом вие ще се въздържите от всякакви прояви на рицарско благородство, мистър Копърфийлд, нали? — каза тя, като ме гледаше през рамото си с все същото изражение.
Кимнах с глава, без да знам какво иска да каже с това, и тя повтори:
— Елате!
Сетне се върна с благопристойния мистър Литимър, който ми се поклони със свойственото си достойнство и зае място зад нея. Изразът на злобно тържество, в който все пак имаше нещо женствено и привлекателно, колкото и странно да звучи това, и с който тя се облегна на скамейката помежду ни, беше достоен за някоя приказна царкиня на жестокостта.
— А сега — каза заповеднически тя, без да го поглежда, като докосваше с пръсти старата тупкаща рана и може би в този момент вършеше това по-скоро с радост, отколкото с болка — разправете на мистър Копърфийлд за бягството.
— Мистър Джеймс и аз, госпожице…
— Не се обръщайте към мен! — прекъсна го смръщено тя.
— Мистър Джеймс и аз, господине…
— Нито пък към мен, ако обичате — казах аз.
Без ни най-малко да се смущава, мистър Литимър кимна леко, за да покаже, че което е угодно на мен, е угодно и нему, и отново започна:
— Мистър Джеймс и аз отидохме в странство с младата девойка, веднага след като тя напусна Ярмут под негово покровителство. Живяхме на най-различни места и видяхме доста чужди страни. Посетихме Франция, Швейцария, Италия — обходихме кои ли не държави.
Той бе отправил поглед към облегалото на скамейката, сякаш говореше на него, като потрепваше с пръстите си също като върху беззвучно пиано.
— Мистър Джеймс беше необикновено привързан към девойката и в продължение на дълго време беше по-спокоен и установен, отколкото когато и да било друг път, откакто съм на служба при него. Младата жена беше твърде податлива към усъвършенствуване: тя научи езиците на страните, в които живяхме, и никой не би познал в нея предишната селска девойка. Забелязах, че където и да отидехме, хората навред й се възхищаваха.
Мис Дартъл сложи ръка на сърцето си, а Литимър крадешком й хвърли поглед, като се усмихна леко.
— Да, младата жена будеше всеобщо възхищение — продължи той. — Не знам дали поради хубавите дрехи, или под влиянието на свежия въздух и слънцето, или може би поради обкръжаващото я внимание, но действително изглеждаше много добре и привличаше очите на всички.
Той помълча малко, а мис Дартъл шареше неспокойно с поглед по прострения отсреща Лондон, като хапеше долната си устна, за да спре постоянното й потрепване.