Като махна ръцете си от облегалото и ги сложи една в друга, мистър Литимър застана на един крак и продължи със сведени надолу очи, извил малко на една страна достопочтената си глава.
— Младата жена продължи да живее известно време в това душевно разположение, като обаче понякога духът й се понижаваше, докато, както ми се стори, започна да тревожи мистър Джеймс с лошите си настроения, така че животът им не беше тъй приятен, както по-рано. Мистър Джеймс отново стана неспокоен и колкото повече се увеличаваше нетърпението му, толкова по-зле се чувствуваше тя. И трябва да призная, че положението ми между двамата никак не беше лесно. Все пак работите се пооправяха за известно време и това трая, общо взето, повече, отколкото човек би могъл да очаква.
Мис Дартъл откъсна очи от далечината и отново ми хвърли по-раншния си поглед. Мистър Литимър се покашля благопристойно, след като сложи ръка пред устата си, премести се на другия си крак и продължи:
— Най-после, когато се изрекоха много думи и укори, една сутрин мистър Джеймс напусна околността на Неапол, където бяхме наели една вила (младата жена имаше голяма слабост към морето), като каза, че уж ще се върне след два-три дни. Той остави аз да й съобщя, че заради щастието на всички засегнати — тук Литимър отново се покашля благопристойно — си отива. Трябва обаче да отбележа, че мистър Джеймс постъпи крайно благородно, тъй като предложи младата жена да се омъжи за един много почтен човек, който беше напълно готов да забрави миналото и който най-малкото беше така добър за младата жена, както който и да било друг при обикновени обстоятелства, особено като се има предвид долният й произход.
Той отново премести тежестта си на другия крак и намокри устни. Бях убеден, че мерзавецът говори за себе си, и видях подозрението ми отразено на лицето на мис Дартъл.
— Бях натоварен да й съобщя и това. Бях готов да сторя всичко, за да облекча мистър Джеймс от трудностите му и отново да спечеля благоволението на любещата го майка, която беше изтърпяла толкова страдания заради него. Затова приех да й предам поръчаното. Когато й съобщих за заминаването на мистър Джеймс, младата жена припадна, а след като се свести, прояви буйност, която надмина всякакви очаквания. Беше просто като луда и трябваше да употребя сила, за да я задържа. Иначе сигурно би свършила със себе си, като се прободе с нож или като се удави, или ако й се попречеше за това, като разбие главата си в мраморния под.
Мис Дартъл се беше облегнала на скамейката със сияещо лице. Просто пиеше с възхищение всяка дума, която излизаше от устата му.
— Но когато стигнах до втората част на съобщението, което бях натоварен да й предам и което всеки би взел най-малкото за проява на добро намерение — продължи мистър Литимър, като неспокойно триеше ръцете си, — тогава младата жена се показа в истинската си светлина. Никога през живота си не бях виждал по-разбеснял човек. Поведението й беше наистина скандално. Тя се показа по-неблагодарна, по-безчувствена и по-неблагоразумна дори и от камък. Ако не бях взел предпазни мерки, просто би ме убила.
— И това би й направило чест! — казах с възмущение аз.
Мистър Литимър наклони глава, сякаш искаше да каже: „Наистина ли мислите така, господине? Но вие сте още толкова млад!“ След което продължи разказа си.
— С една дума, за известно време беше необходимо да се махне от нея всичко, с което би могла да нарани себе си или другиго и да се държи затворена. Въпреки това тя избяга през нощта, като счупила дървения капак на прозореца, закован от самия мен, слязла по стъблото на една лоза под прозореца и, доколкото знам, оттогава насам никой не я е чул, нито видял.
— Навярно е умряла — забеляза мис Дартъл усмихнато и с такъв израз, сякаш със собствените си ръце би извила тялото на клетата девойка.
— Може да се е удавила, госпожице — отвърна мистър Литимър, доволен, че има повод да се обърне към някого. — Твърде е възможно. Или пък може да са й помогнали лодкарите и техните жени и деца. Свикнала на долно общество, тя имаше обичай да разговаря с тях, когато биваше на брега, мис Дартъл, често сядаше край лодките им. Виждал съм я да прави това по цели дни, когато мистър Джеймс беше далеч. Той никак не остана доволен, когато откри как веднъж тя разправила на децата, че е лодкарска дъщеря и че много отдавна и тя е скитала в родината си край брега също като тях.
Емилия! Нещастна хубавице! Виждам като на картина как седиш на далечния бряг, между децата, подобни на теб в невинността ти, заслушана в гласчетата, които можеха да те назоват с името „майко“, ако беше станала съпруга на бедния лодкар. Чувам и бурния глас на морето с неговото вечно: „Нивга веч“!