По настъпилата в лицето й промяна отгатнах, че някой се приближава зад мен. Беше мисис Стиърфорд, която ми подаде ръката си по-студено, отколкото в миналото, а държането й беше по-властно, обаче не можех да не забележа, че бе запазила спомена за миналата ми привързаност към сина й, и това истински ме трогна. Тя беше много променена. Величествената й осанка сега съвсем не беше така стройна, по хубавото й лице имаше бръчки, а косата й беше почти бяла. Но когато седна на скамейката, все още правеше впечатление на красива жена, със същия блясък във властния поглед, който светеше в детските ми мечти.
— Всичко ли е известно на мистър Копърфийлд, Роза?
— Да.
— От Литимър ли го научи той?
— Да. Обясних му защо желанието ви беше такова.
— Вие сте добро момиче, Роза — каза тя, след което се обърна към мен: — От време на време си кореспондирам с бившия ви приятел, господине, но той не си е възвърнал съзнанието за синовен дълг. Така че нямам друга цел освен тази, за която ви е говорила мис Дартъл. Би било много добре, ако работата се нареди така, че това да понесе утеха на почтения човек, когото доведохте тук и когото истински съжалявам, и да спаси сина ми от онази подла интригантка.
— Разбирам ви, госпожо — казах почтително аз. — Уверявам ви, че не придавам погрешно значение на мотивите ви. Обаче трябва да ви обясня, тъй като познавам това семейство от детинство, че много грешите, ако предполагате, че това така дълбоко наранено момиче не е било горчиво измамено и не би предпочело да умре хиляди пъти, отколкото сега да получи дори чаша вода от ръцете на сина ви.
— Оставете, Роза, оставете! — каза мисис Стиърфорд, когато другата се готвеше да се намеси. — Това няма значение. Както разбирам, господине, вие сте женен, нали?
Отговорих й утвърдително.
— И имате успех? Аз живея в уединение, обаче чувам, че започвате да ставате известен.
— Щастието ми се усмихна — отвърнах аз — и името ми наистина се чува тук-там.
— Нямате майка, нали? — запита тя с по-мек глас.
— Не.
— Жалко. Тя би се гордяла с вас. Лека нощ!
Поех ръката, която тя ми подаде с величествено и непреклонно движение, сякаш в гърдите й царуваше пълно спокойствие. Като че ли гордостта на тази жена влияеше дори на самия й пулс и спущаше някаква спокойна завеса пред погледа, с който обхващаше просналата се пред нея далечина.
Като се отдалечих от тях по терасата, не можех да не забележа с каква напрегнатост двете жени бяха обърнали взор към гледката пред тях и как мракът ги обхващаше малко по малко. Тук-там ранните лампи блещукаха в далечния град, а мъртвешката светлина все още надвисваше над източната четвъртина на небето. Но от по-голямата част на широката долина се издигаше мъгла, подобна на море, която, слята с мрака, сякаш се готвеше да ги погълне. Имам причина да си спомням тази картина и да си мисля с трепет за нея, защото, преди да видех отново тези жени, едно бурно море щеше да се извиси пред нозете им.
Като размишлявах върху това, което ми бе разказано, реших, че е редно да го съобщя на мистър Пеготи. Следната вечер отидох в Лондон да го потърся. Той непрестанно скиташе от място на място, обладан единствено от целта си да намери Емилия, обаче се мяркаше повече в Лондон, отколкото където и да било другаде. Често го виждах да прекосява в пустата нощ улиците, за да се оглежда между малцината, които се скитаха в този късен час, и да търси това, от което се страхуваше.
Той пазеше квартирата си над малкия свещарски дюкян в Хънгърфорт Маркет, за която неведнъж съм споменавал и от която за първи път тръгна да изпълни милосърдното си дело. Отправих натам стъпките си и като запитах за него, научих от обитателите на къщата, че още не бил излязъл и ще го намеря горе в стаята му.
Той седеше край един прозорец, където имаше няколко саксии, и четеше. Стаята беше много чиста и спретната. Веднага разбрах, че тя винаги беше готова да я приеме и че той никога не излизаше оттам, без да си помисли, че би могъл да я доведе. Мистър Пеготи не бе чул почукването ми и вдигна глава едва когато сложих ръка на рамото му.
— Мастър Дейви! Благодаря ви, господине! Благодаря ви най-сърдечно за това посещение! Седнете, седнете. Приветствувам ви от все сърце!
— Мистър Пеготи — казах аз, като взех подадения ми от него стол, — не очаквайте нещо много! Научих някои новини.
— За Емилия!