Той сложи нервно ръка на устата си и целият побледнял, обърна поглед към мен.
— Нямам улики къде се намира тя сега, обаче не е при него.
Той седна, вперил поглед в мен, като слушаше с най-голямо внимание всичко, което имах да му съобщя. Много добре си спомням достойнството, красотата дори, с които търпеливата тържественост на лицето му ме порази, когато извърна постепенно очи от моите и остана с поглед, прикован надолу, облегнал на ръка челото си. Не ме прекъсна нито веднъж, като през целия ми разказ остана напълно безмълвен. Сякаш мислено следеше само нея, изхвърлил всичко друго от съзнанието си.
Когато свърших, той засенчи лицето си и продължи да мълчи. Погледнах за малко от прозореца, като се занимавах със саксиите.
— Какво заключавате от всичко това, мастър Дейви? — запита ме най-после той.
— Смятам, че е жива — отвърнах аз.
— Не знам. Може би първият удар е бил много силен и в голямото отчаяние тя… Синята водна шир, за която толкова често приказваше… Дали не е мислила тъй много за нея, защото там е трябвало да намери гроба си!
Той каза това замислено, с тих, изплашен глас, като се разхождаше из малката стаичка.
— И все пак, мастър Дейви — прибави той, — винаги съм чувствувал такава увереност, че тя е жива! Буден или заспал, винаги съм знаел, че ще я намеря… И това ме е ръководило и поддържало… така че не вярвам да съм се лъгал. Не, не! Емилия е жива!
Той сложи тежко ръка върху масата и по обгорялото му от слънцето лице се изписа сурова решителност.
— Моята племенница, Емилия, е жива, господине! — каза уверено той. — Не знам кое ми дава тази сигурност и откъде идва тя, обаче нещо ми казва, че е жива!
Като изрече тези думи, той изглеждаше едва ли не подобно на човек, осенен от някакъв дух. Почаках няколко минути, докато можа да ми отдаде вниманието си, след което му заговорих за предпазните мерки, които миналата вечер бях намислил, че е разумно да се вземат.
— Вижте какво, драги приятелю… — започнах аз.
— Благодаря ви, благодаря ви, любезни господине — каза той, като грабна с двете си ръце моята.
— Ако тя дойде в Лондон, което е допустимо, тъй като къде другаде би й било лесно да се изгуби, ако не в този голям град, и какво друго ще пожелае да стори, ако не да се крие някъде в случай, че не си отиде вкъщи?
— Положителен съм, че няма да си отиде вкъщи — прекъсна ме той, като поклати печално глава. — Може би би го сторила, ако го беше напуснала по своя воля, но не и сега.
— Ако дойде тук — казах аз, — струва ми се, че има едно лице, което повече от всеки друг има вероятност да я открие. Спомняте ли си за… изслушайте ме с твърдост, мислете само за единствената си цел… спомняте ли си Марта?
— От нашия град?
Достатъчно беше да видя лицето му, за да разбера какво щеше да ми отговори.
— Знаете ли, че тя е в Лондон?
— Виждал съм я по улиците — каза той, като потрепера.
— Но вие не знаете какво добро й стори Емилия с помощта на Хам дълго преди да избяга от къщи. Нито пък ви е известно, че една вечер, когато се срещнахме двамата в онази там странноприемница през пътя и приказвахме, тя ни слушаше до вратата.
— Мастър Дейви! — каза удивен той. — Онази вечер ли, когато валеше силно сняг?
— Точно тогава. И след това не съм я виждал. Отидох да я потърся, след като си тръгнахме, но бе отминала. Тогава не желаех да ви спомням за нея, пък и сега не ми се иска, обаче тя е лицето, за което загатнах, и смятам, че трябва да влезем във връзка с нея. Разбирате ли?
— Твърде добре разбирам, господине — отвърна той.
Бяхме принизили гласовете си до шепот и продължихме да приказваме така.
— Казвате, че сте я виждали. Мислите ли, че бихте могли да я намерите? Аз мога да се надявам да я видя само случайно.
— Струва ми се, мастър Дейви, че знам къде да я търся.
— Сега е тъмно. Щом като сме заедно, бихме могли да излезем и да я потърсим още тази вечер.
Той се съгласи и се приготви да ме придружи. Без да давам вид, че го забелязвам какво прави, видях как внимателно подреди стаята, как приготви свещта за запалване, оправи леглото и най-после извади една от роклите й (спомних си, че я бях виждал да я носи), грижливо сгъната с други някои дрехи, както и една шапка, и ги сложи на един стол. Не направи никакъв намек за тези дрехи, нито пък аз сторих това. Навярно те я бяха чакали на този стол много, много вечери.
— Беше време, мастър Дейви — каза той на слизане по стълбата, — когато смятах, че тази девойка е пръстта под краката на моята Емилия. Да ми прости бог, сега вече е съвсем друго!
Когато вървяхме по улицата, запитах го за Хам, отчасти да поддържам разговора, отчасти да задоволя любопитството си. Той ми отговори почти със същите думи, както и по-рано, че Хам си е все същият и че кара живота си само ей така, без да полага някаква грижа за себе си, но никога не се оплаква и всички го обичат.