Попитах го какво смята, че мисли Хам за виновника на нещастията им, и дали предполага, че животът на Стиърфорд е в опасност. Какво например, мисли той, би се случило, ако Стиърфорд и Хам някога се срещнат?
— Не знам, господине — отвърна мистър Пеготи. — Често съм мислил за това, но самичък не знам какво да си отговоря. Пък и не е важно.
Припомних му за утрото след бягството й, когато и тримата вървяхме край брега.
— Спомняте ли си необуздания поглед, с който той гледаше морето и за думите му, че „оттам ще дойде краят“?
— Разбира се, че си спомням! — отвърна той.
— Какво, предполагате, е искал да каже с това?
— Често пъти съм се питал, мастър Дейви, и никога не съм могъл да си отговоря. А има и нещо друго. Макар и винаги да е дружелюбен, никога не бих се решил да го попитам. Той всякога ми е говорил само с най-голяма почит и не вярвам отсега нататък да започне да ми говори иначе, но думи като тогавашните не лежат на повърхността, а имат дълбоки корени, които аз съвсем не мога да прозра, и не смея да му заговоря за тях.
— Прав сте — казах аз, — и това често ме е карало да се безпокоя.
— Също и мен, мастър Дейви — прибави той. — Тревожи ме повече от нехайството към собствения му живот. Не знам дали Хам е способен да отмъсти на злосторника, обаче бих желал никога да не се срещат.
Бяхме навлезли през Темпъл Бар в града. Престанал да разговаря, мистър Пеготи вървеше безмълвно край мен, погълнат от едничката си цел в живота, и цялата му личност беше така погълната, че това би издало у него самотника, дори и ако би бил всред много хора. Не бяхме далеч от Блекфрайърз Бридж, когато той извърна глава и посочи една самотна женска фигура, пробягваща по отсрещната страна на улицата. Веднага разбрах, че това бе фигурата, която търсехме.
Пресякохме пътя и тъкмо се приближавахме към нея, когато ми хрумна, че тя би била по-склонна да съчувствува на загубената девойка, ако й заговорехме на някое тихо място, далеч от тълпата, където по-малко би била изложена на хорските погледи. Посъветвах спътника си да не я спираме още, а да я проследим. За това ме подтикваше и смътното желание да узная къде отива.
Той се съгласи и ние тръгнахме на известно разстояние от нея, като не я изгубвахме от погледа си, но и не се приближавахме много, тъй като тя често се озърташе назад. По едно време се спря и се заслуша в някаква минаваща музика. Тогава се спряхме и ние.
Марта продължи да върви по-нататък. Продължихме и ние. От начина, по който вървеше, беше ясно, че отива на определено място. Това, вървенето й по шумните улици, както и, предполагам, тайнствеността да следиш някого ме накараха да се придържам към първоначалното си намерение. Най-сетне тя сви в една мрачна, тъмна уличка, където нямаше нито шум, нито хора, и аз казах:
— Сега вече можем да я заговорим — след което усилихме стъпките си.
XLVII ГЛАВА
МАРТА
Сега бяхме в Уестминстър. От светлините и шума на широките улици Марта мина край Уестминстърското абатство. Вървеше така бързо, след като се освободи от двата потока минувачи, устремени към и от моста, че вече беше тръгнала по тясната крайбрежна уличка до Милбанк, когато успяхме да я настигнем. Тогава тя пресече пътя, навярно за да отбегне стъпките, които бе чула наблизо зад себе си, и без да се извръща, продължи да върви дори още по-бързо.
Хвърлих поглед към реката през един мрачен свод, където няколко коли бяха разпрегнати за нощуване. Тази гледка сякаш прикова нозете ми. Докоснах с ръка спътника си, без да му продумам, след което и двамата я оставихме да пресече пътя и продължихме да я следваме от другата страна на улицата. Вървяхме съвсем тихо под сянката на къщите, като се движехме близо до нея.
Както тогава, така и сега съществува една стара, разкъртена малка дървена постройка на края на тази мизерна уличка. Трябва да е някаква изоставена, негодна вече сграда, служила някога за убежище на лодките, които прекосяват реката. Намира се точно там, където уличката свършва и започва една пътека между редица къщички и реката. Щом стигна дотам и видя водата, тя спря, сякаш беше дошла на предназначението си.
Сетне тръгна бавно край самия бряг на реката, с вперен в нея поглед.
През целия път дотук предполагах, че се беше запътила за някоя къща. И дори хранех смътна надежда, че тази къща ще е свързана по някакъв начин с изгубената девойка. Но когато зърнах за миг реката през стария свод, инстинктивно разбрах, че тя няма да отиде по-далеч.