— Марта — казах тогава аз, като й помогнах да стане. Тя сякаш искаше да се привдигне, с намерение да си върви, обаче беше много слаба и се облегна на една лодка. — Знаете ли кой е този човек с мен?
— Да — отвърна със слаб глас тя.
— Знаете ли, че тази вечер дълго ви следихме?
Тя поклати глава. Не поглеждаше нито него, нито мен, като продължаваше да стои в смирената си поза, хванала в една ръка бонето и шала си, без да съзнава, че са в ръката й, и притиснала другата до челото си.
— Достатъчно ли се успокоихте, за да поговорим по въпроса, който така много ви интересуваше — дано бог не забрави това! — през онази шеговита нощ?
Стенанията й отново избухнаха и тя промърмори нещо, благодарейки ми, че тогава не я бях изпъдил.
— Не искам нищо да говоря за себе си — каза тя след малко. — Аз съм лоша, загубена. Нямам никаква надежда. Но кажете му, господине — продължи тя, като се сви настрани от мистър Пеготи, — ако не сте настроен зле към мен, че не аз съм причина за нещастието му.
— Никой не е мислил това за вас — горещо й възразих аз.
— Ако не се лъжа — продължи тя с глух глас, — вие бяхте в кухнята, когато тя се смили и не се отдръпна от мен, както всички други, и така много ми помогна! Кажете, господине, нали и вие бяхте там?
— Да, бях — отвърнах аз.
— Отдавна бих се хвърлила във водата, ако по някакъв начин нещастието й тежеше на съвестта ми — каза тя, като отправи изпълнен с ужас поглед към реката. — Ако имах някакъв дял в него, нямаше да преживея дори една нощ!
— Причината на бягството й е много добре известна — казах аз. — Ние вярваме — сигурни сме, че вие сте невинна за бедата й.
— Ако имах по-добро сърце, и за нея щеше да бъде по-добре! — възкликна отчаяно девойката. — Тя беше тъй великодушна към мен! Всяка нейна дума към мен е била ласкава и справедлива. И тогава бих ли се опитала да я направя подобна на себе си, когато самата аз много добре знам каква съм? Когато загубих всичко, което прави живота скъп, най-горчивата ми мисъл беше, че завинаги се разделям с нея.
Сложил едната си ръка на страничната греда на една ладия и свел надолу очи, мистър Пеготи опря другата ръка на лицето си.
— И когато преди онази снеговита вечер научих от един наш земляк какво се е случило, най-мъчителната ми мисъл беше, че хората ще си спомнят за едновремешното й приятелство с мен и ще кажат, че аз съм я покварила! — проплака Марта. — А бог ми е свидетел, че бих умряла, стига да можех да й върна доброто име!
Отдавна отвикнала да се владее, тя се отдаде на пронизващата я мъка и на горчивите си угризения.
— Да умра, това не би значело нищо — какво да кажа, — бих живяла! — провикна се тя. — Бих живяла, докато грохна на улицата, да се скитам бездомна, отбягвана, в мрака — да виждам как зората се пуква над призрачните очертания на къщите и да си спомням как същото слънце е греело едно време в стаята ми и ме е събуждало! Бих сторила и това, стига да можех да я спася!
Като се отпусна върху камъните, тя взе от тях в двете си ръце и ги стисна, сякаш искаше да ги стрие. Непрестанно правеше някакви движения: ту вцепеняваше ръцете си, ту ги извиваше пред лицето си, като че ли искаше да махне от погледа си и малкото околна светлина, ту отпускаше надолу глава, натежала сякаш от непоносими спомени.
— Какво трябва да правя! — каза тя, борейки се с отчаянието си. — Как мога да продължавам да живея, такава каквато съм — проклятие за самата себе си и жив позор за всеки, до когото се приближа! — Внезапно тя се обърна към мистър Пеготи: — Смажете ме, убийте ме! Когато тя беше ваша гордост, вие смятахте, че ще й навредя, дори и ако само я докоснех на улицата. Не се оплаквам. Не казвам, че сега двете сме еднакви. Знам, че не можете да вярвате на нито една моя дума — пък и защо ли бихте ми вярвали? Даже и сега бихте почувствували срам, ако двете разменим дори една думичка. Знам, че помежду ни има голяма пропаст. Искам само да кажа, че колкото и паднала и клета да съм, аз съм й благодарна от цялата си душа и я обичам. О, не мислете, че съм изхабила способността си да обичам! Изхвърлете ме, както ме е изхвърлил и светът. Убийте ме заради това, което съм, и затуй, че съм я познавала, но не мислете това за мен!
Мистър Пеготи я гледаше тревожно, докато тя се молеше така, и когато млъкна, той я вдигна кротко.
— Марта — обърна се той към нея, — да ме пази бог да те съдя. Най-малко аз трябва да правя това, мое момиче! Ти не знаеш колко много съм се изменил. — Той млъкна за малко, след което продължи: — Ти не знаеш какво искаме да ти кажем с този господин. Не ти е известно какво ни предстои. Слушай сега!
Думите му й оказаха удивително въздействие. Тя застана свита пред него, сякаш се страхуваше да срещне погледа му. Раздиращата я мъка бе стихнала и занемяла.